Щастие – сладко и горчиво – писателят Ерик Уайнър

Господин Уайнър, можете ли да различите щастливото място от пръв поглед?

Ерик Уайнър: Добър въпрос, не са ми го задавали! Не! Но нещастното мога! Толстой пише в „Анна Каренина“ „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно е нещастно посвоему“. Но за държавите е обратното. Всички нещастни страни са нещастни поради еднакви или сходни причини, а щастливите са щастливи посвоему. Но нямам магическа свръхсила да усетя щастието още с кацането.

Все пак, какво надушвате в България?

Ерик Уайнър: Надушвам… ракия.

Това си е щастие.

Ерик Уайнър: Ако е прекомерно, не. Но малко – да. Щастие си е.

Просто се чудя как се чувства авторът на „География на блаженството“ в страната, оглавяваща класациите за песимизъм.

Ерик Уайнър: И на дъното по щастие. Тук България е загадъчно ниско, като всички от бившия съветски блок. Да, след комунистическите времена сте по-свободни и богати. Но щастието спада. Най-голямата причина май е, че днес се сравнявате повече със западни страни като Франция и Германия. Щастието е относително. Ако се сравняваш с по-богати, се чувстваш зле.

Може пък ние да сме в самозаблуда, а чужденците, експерти по блаженството като Вас, да сложат правилната диагноза.

Ерик Уайнър: Ама щастието винаги е самодиагноза! Едно е качеството на живота, там има обективни мерки. Ето България: имате толкова пари, замърсяване, трафик. Измервам и виждам, че по десетобалната система сте шестица. А щастието е субективно. Ти, Бойко, си толкова щастлив, колкото смяташ, че си. Въпросът е честен ли си пред себе си? Чух една теория, може да е вярна: българите са по-щастливи, отколкото признават. Анкетьорът те пита „Бойко, колко си щастлив?“. А ти си мислиш: „Ами около осмица. Но по-добре да не казвам. Ако комшията или колегата чуе, ще ми завиди“. И потискаш истинското си щастие.

Съществена цел в живота ли е щастието?

Ерик Уайнър: Много добър въпрос! Започнах книгата „География на блаженството“ с мисълта, че е основната цел в живота. И я завърших със заключението, че не е. Щастието е приятен страничен ефект на добре изживян и смислен живот. А смисълът невинаги е свързан с щастие. Често да, но ако се бориш – а името „Бойко“ значи борба – да отгледаш семейство сам, животът ти не носи много щастие, но носи смисъл. Днес психолозите казват, че да опишеш целта на човека щастието не стига.

Затова ли след блаженството се захванахте с гениите? Защото те обикновено нямат много щастие, но имат смисъл.

Ерик Уайнър: Да, нещастни са… Но вижте какво видях в Исландия, една от любимите ми страни, освен България, разбира се. Исландският композитор Хилмар - много успешен и въпреки това щастлив. И аз, като Вас, си мислех, че творецът трябва да е нещастен. А Хилмар вика: „Главно съм щастлив. Но ценя и меланхолията си, ценя тъгата си“. Това е ключът за творците. Щастлив си, но част от теб е нещастна. Важно е да я цениш, за да бъдеш истински човек. Няма лошо! Не сме машини, поне още не. Ако мога с две думи да опиша българите и щастието, то е сладка горчилка. Животът тук е сладко-горчив. Хем ти харесва, хем не.

Много точно. Един голям български социолог го нарече „българска меланхолия“. Мислили ли сте да пишете „География на меланхолията“?

Ерик Уайнър: Да, даже и сега. Да пиша за положителното в тъгата. Само че издателят ми в Щатите иска да пиша вдъхновяващи книги. И като споделих идеята, каза, че никой не се стреми да бъде тъжен. Знаете, португалците имат фадо, тъжна и щастлива музика едновременно. Имат саудаде, сладко-горчива носталгия. Тъгата трябва да е част от живота.

Понякога иронизирате индустрията на щастието…

Ерик Уайнър: Измислихте нова дума на английски, много ми харесва - иронизирам. Мога ли да я ползвам?

Разбира се! Имах предвид Вашия сарказъм спрямо индустрията за самопомощ. Дали не се чувстваме зле заради технологиите?

Ерик Уайнър: Първо, книгите за самопомощ. Много са популярни в Америка. А тук?

Разбира се.

Ерик Уайнър: Как не, трябва ни помощ! Проблемът с тези книги, като изключим моята, която не е чак „самопомощ“ е следният: така се съсредоточаваш върху щастието, че не го постигаш. Британският философ Джон Стюарт Мил казва, че към щастието трябва да подходиш като рак, странично. Че в мига, в който решиш, че си щастлив, си прецакан – мога ли да го кажа в ефир? Прецакан! Защото си осъзнал своето щастие. Истински щастливите страни по света май не си купуват такива книги. Защото са заети просто да бъдат щастливи. Сега за технологиите. Труден въпрос. Завистта е отрова за щастието. А смартфонът е машина за завист. Гледаш го и си мислиш: „Ники има повече приятели от мен! Какво ми има?! Или Марина е по-красива!“ Само те кара да завиждаш. Според проучванията, хората, които прекарват много време във Фейсбук, изпитват по-малко щастие. Там представяме фалшив образ на самите себе. И когато има разлика между показаното Аз и истинското Аз, падаш в дупката.

Що за свят е този, в който всеки иска да се представи за гений в социалните мрежи?

Ерик Уайнър: Вижте, всяко ново приложение се нарича я „Гениалният брокер“, я „Гениалният готвач“. Думата „гений“ е обезсмислена от свръх-употреба, също като думата „щастие“. Айнщайн и Леонардо не са обикаляли да обясняват, че са гении. Истинските гении не се наричат такива. Защото при тях има смирение; знаеш, че не знаеш всичко. Ето ни в Народната библиотека, обградени от книги. А хубавите книги са написани от хора, които смесват в себе си самоувереност и смирение.

Изглежда сте обсебен от две неща, книги и места. Но от кое повече?

Ерик Уайнър: И двете. Преплитам места и идеи. Идеите ме вълнуват, а те живеят в книгите. Местата придават форма на идеите.

Вие сте журналист. А търсите това, което журналистите не търсят: щастие, Бог... Дали Вашите книги не са вид недоволство спрямо днешната журналистика?

Ерик Уайнър: Чудесен въпрос и отговорът е да! Затова наричам себе си „възстановяващ се журналист“. Не правя журналистика. Спрях да използвам думата „интервю“. Дори сега не водим интервю, а разговор. Има неуловима разлика: интервюто е като бизнес сделка. Аз интервюирам Вас. Задавам 3-4 въпроса. Първо Ви предразполагам, „О, колко сте красив, разкрийте тайната си“. После питам „Истина ли е, че сте корумпиран“. И, щом получа отговора, спирам да гледам на Вас като на човек. Сега е друго. Ако ми е приятен Бойко, ще напиша „Приятен ми е“. И обратното… Спокойно, приятен сте! Страшно е да пишеш лично. Но е и освобождаващо. Всъщност, обективна журналистика няма.

Вие разбрахте ли защо хората все повече ни мразят нас, журналистите? Мрази ни Тръмп, но и хората, нашите потребители.

Ерик Уайнър: Да разделим нещата – политиците, включително моят президент, не харесват журналистите, защото не харесват истината. Хората, читателите - по други причини. Една от тях е фокусът върху негативното. Сложно е, знам какво казват журналистите: „Ако искаш във вестника само положителното, ходи в Северна Корея“. Но не говоря за това, а за „журналистика на решенията“. Да разкажем на хората за доброто в света. За него си струва да пишем толкова, колкото и за лошото. 10 години бях кореспондент в Ирак, Афганистан, отразявах войни, стреляха по мен, писах за нещастни хора и места и, честно, отивах към депресия. Това ме отчая. После си казах: „Ами ще пиша за щастливи творчески, духовни места“… Изненадах се как хора промениха живота си след моята книга. Открих призванието си и чувството е чудесно.

Значи сте щастлив по своя собствена рецепта.

Ерик Уайнър: Да, като рецепта, добре казано. Старая се да бъда откровен. Но винаги може още. То е като да белиш лук: обелваш още един слой. Да кажа: удивен съм от посрещането ми в България. Книгите ми са преведени на 25 езика. Но България е една от страните, в които имам най-много читатели и фенове. Това си е мистерия, но хубава… На английски има една непреводима дума. Означава щастлива случайност. Невероятна дума! Намираш нещо, което не си търсил. И се оказва, че е ти трябва точно то.