Демокрацията на онеправданите – германският социолог Волфганг Щреек

Съгласен ли сте с Путин, че западната демокрация деградира?

Зависи какво има предвид. Ако за Путин деградация означава, че на запад хомосексуалистите вече не ги пращат в затвора, то това не е деградация, а напредък. Обаче! Трябва да признаем, че следвоенният модел на демокрация върви към разпад. Синдикатите стават все по-слаби. Членската маса на партиите намалява, освен там, където партията ти намира държавна работа. Участието на избори спада. Едва напоследък гласуващите растат, предимно сред хората, които са на дъното на разпределение на благата. Но те вече не гласуват за социалдемократите. А за десни, популистки партии.

Популисти. Той не обича тази дума. Многозначна е. Ако популистът е като Бърни Сандърс, ако се бори против корупцията, дълга и банките, тогава и аз съм популист, казва социологът.

Демокрацията е важна с това. Онези, които обикновено нямат думата, на всеки четири години да си я кажат. Наричам го „плебейското“ измерение на демокрацията. Тя не е за нас, професорите, да си разсъждаваме по семинарите. Демокрацията е да напомниш на хората, които се чувстват изключени, че за тях може да се направи нещо.

Добре, демокрацията е в криза. Но коя е жизнеспособната алтернатива? Русия, Венецуела, Марин льо Пен?

Това не влиза под един знаменател. Не виждам глобална тенденция към авторитаризъм. Всички държави имат проблем да отчетат това плебейско измерение на демокрацията. При тотално глобализирания капитализъм държавите трябва да се научат как да правят нещо за своите народи. Не успеят ли, могат да си ги успокояват. Вижте Русия. „Ако не можем да успокоим хората с петрол, ще пробваме с десни лозунги“.

Значи, по Вашите думи, демокрацията в Европейския съюз не е плебейска, а аристократична. Така ли е?

Вашето описание е близко до реалността. Хората, които се чувстват изолирани културно или икономически, не могат да се обърнат към Брюксел за помощ. Те трябва да се обръщат към своите нации или региони. И ако там им кажат: „Разбирам те, но не мога да ти помогна, защото Брюксел иска друго!“, то Брюксел се превръща в европейска аристокрация, недостижима за най-долните слоеве. А те са много и растат – 20, 25, 30%.

Растат и бежанците. Щреек прави разлика между бежанци и насила изселени. Неговите родители са судетски немци и след Втората световна трябвало да напуснат тогавашна Чехословакия.

Дали им срок от 48 часа да напуснат дома си. И да вземат само онова, което могат да носят на ръка. Не са бягали, били насилствено изселени. Милиони били като тях: в Западна Германия след войната 1 от всеки 5! И аз съм бил в изселнически лагер. Западногерманците нямаха избор. Трябваше да ги вземат. Съюзническите сили бяха казали: „Моля! Ето ви ги!“ Спомням си как даже самите немци ги дискриминираха. Протестанти, заселени в католически райони: не можеха да ходят на училище; правеха си църкви по горите.

Така научил, че обществата трудно приемат чуждите, дори ако са почти свои. Затова е мъдро да подготвиш местните, да свикнат, че идват други. Представете си един германски град днес, със стотици хиляди бежанци и мигранти.

Децата им трябва да ходят на училище. А училищата нямат капацитет. В някои начални класове 60-70% не могат да говорят немски. И какво става? Родителите немци с пари и връзки вадят децата си. И ги записват в училища, където повечето деца са немци. Но децата на родителите без пари остават и научават много по-малко. Преди да отворим границите, трябваше да намерим политическо решение на тези проблеми.

Той отново напира повод да каже за онеправданите. Онези, които всички удобно забравят.