Игра на съдби - македонската писателка Лидия Димковска

Когато била дете, по улиците на Скопие се забавлявали с „игра на съдби”. Чертаели квадратчета, изписвали буквички. Не знаели колко пъти съдбата ще си играе с тях.

Катя Тодорова:

- Може ли човек да си промени съдбата?

Лидия Димковска:

- Може и не може.

Македонската писателка Лидия Димковска е описала тази игра от детството си в книга. История за Сребра и Злата. Сиамски близначки, след които балканските баби се обръщат и си плюят в пазвите. История, в която всички искат да се разделят, а накрая се връщат там, където им мирише на в къщи.

Катя Тодорова:

- Колко от вас има във вашите героини, от вашето собствено детство, колко сте оставили в тази книга?

Лидия Димковска:

- Този роман е посветен на моята генерация. На хората от 70-те.

Като дете на 70-те Лидия преживяла комунизма, после разпада на бивша Югославия. Все се сбогувала с нещо. Все се разделяла. Съдбата си играела.

Катя Тодорова:

– Защо най-красивите балкански истории са толкова тъжни?

Лидия Димковска:

„В балканските страни винаги е имало някаква особена тъга. Тъга, но и радост. Ние знаем искрено да се радваме и искрено да тъгуваме. Историята на Балканите е много сложна история. Тя се състои от самостоятелните истории на всеки човек, а всеки човек има своя история, своя съдба, своя приказка. Балканите са потопени в тъга, сълзи, войни, раздори, разделения. Но мисля, че сега в този 21- ви век не разделенията, а солидарността ще помогне нашите деца да живеят един по-нормален и хубав балкански живот.”

Катя Тодорова:

- Но не мислите ли, че политиката на Балканите винаги се е отнасяла към хората като към прашинки?

Лидия Димковска:

- Ах, да! Трябва да се съглася с това! Защото властите в балканските държави много често са постъпвали ей така, да заграбват държави, като че са им лични имоти, да правят каквото си искат.

До 23-годишната си възраст Лидия Димковска живяла в Македония. После учила в Румъния. Сега живее в Словения. Разбрала, че на Балканите властта често забравя, че е избрана от народа.

Лидия Димковска:

„Моята надежда е в младата генерация политици. Тези, които са израснали в различно време. Надявам се да бъдат по-разумни и хладнокръвни от старите си колеги, за да управляват Балканите модерно. Така че всички да спечелим нещо, а не само да губим.”

Лидия казва, че най-големият грях на политиците на Балканите е манталитетът да приемат властта като игра. Игра в своя полза. Тя е убеден привърженик на антиправителствените протести в Скопие.

Лидия Димковска:

„Мисля, че най-важно е това, че се случи събуждане! Събуждане на гражданската съвест. Всъщност мисля, че по-лошо не можеше да стане, отколкото е сега в Македония. Протестите на гражданите, на студентите, учениците, ме карат да се радвам, защото те показаха, че в страната не живее инертна маса, а народ, който се събуди от съня, в който го приспиваше премиерът Никола Груевски 9 години. Събудиха се, за да поискат истински промени. Промени, които ще доведат до по-добър живот.

Катя Тодорова:

- Какво мислите за сценариите за разделянето на Македония?

„В Македония след разпадането на Югославия македонците и албанците живееха в страх едни от други. Дори през 2001-ва ни се случи военен конфликт. Сега за първи път, откакто започнаха протестите, македонците и албанците застанаха на една и съща страна. Това е най-доброто, което можеше да се случи на Македония.”

Не знае какво ще донесе бъдещето. Човек едва ли има „резервен живот”, както им се иска на героите от  нейния роман. С него преди 2 години тя е спечелила наградата на Европейския съюз. Ще се радва повече, ако си го препредаваме като приятели. Понеже не може само за политика да говорим. Важни са прашинки като Сребра, Злата, Роза, Дарко, Богдан. Хора, които историята не помни.

Лидия Димковска:

„Македония не е само политиката и политиците. Напротив. Македония са децата, които живеят там. Слънцето, което грее. Небето на Македония. Винаги се радвам да се връщам там.

Катя Тодорова:

- Има ли „резервен живот”? Или животът е само един?

Лидия Димковска:

„На този въпрос всеки сам трябва да отговори. Всеки да размисли и да си отговори. Аз лично мисля, че всеки трябва да си изживее живота достойно, хубаво, мирно. А ако един ден се окаже, че има и резервен живот, ще бъде добре да го изживеем.”