Не зная дали го усещате, но колкото по-изоставена, ограбена и буренясала изглежда България, толкова повече се мразим ние вътре в нея. Мразим и тези отвън. И те ни мразят.

Превърнали сме България в нещо евтино. Изоставили сме я като флаг, оплют от мухите в кръчмите. Наричаме я скапана държава. Територия. Земята, на която са гробовете на родителите ни.

България звучи като песен на самотници. В която едните са патриоти, а другите - предатели. Където и да се обърнеш, някой цитира възрожденците. Нови и стари партии, футболни агитки, всезнайковците по мрежите.

Всъщност живеем на едно ограбено място, превзето от простотията. На вратата ни седи опасността, а ние мислим, че ще я прогоним като я мразим. Всъщност мразим себе си, а така сме най-лесни за превземане. Лутайки се между Изтока и Запада. Забравили собствената си посока.

Не е ли жалко. Медийният патриотизъм - платен. Онзи в мрежата - често фалшив. По улиците - агресия на пустотата. Този в политиката - „всичко в името на народа”.

Колко красиво звучи. Одата на утрешните диктатори. Да управляваш страха сред празните люлки, ограбените села, грехът, че с подаяния лекуваме децата си.

В държава, където не могат да бъдат спасени невинните. Където гласът на честния може да бъде подложен на линч, защото се е осмелил да застане срещу тълпата.

Утре нищо няма да е същото. Дори политиците не знаят какво ще бъде. Те вече тичат след събитията. Ще се огледаме и  ще се събудим в свят, където спасителят с АТВ-то ще ни поучава от парламентарната трибуна. Може да видим и момчето, което спечели олимпиадата по математика.

Утре. Не знаем кого ще видим в огледалото.