Изкуство от парче желязо

Темите в предаването:

В предаването

Части от предаването

Всички броеве

Петър Иванов влязъл в работилница, когато бил на пет. В Дъбова махала се върнал, когато закрили предприятието, в което работел. Наследил е занаята от дядо си, а той пък от своя, но не на всеки в семейството се отдава.

Петър Иванов: "Това, то си идва отвътре. Това не се учи. То не е стихотворение. То трябва
да ти идва отвътре. Идва ли отвътре, ще станат нещата."

Превърнал е занаята в изкуство: "Повечето ми работи са арт. Обичам го това, щото там е непредсказуемо. От всяка нова идея се получава нещо, което е невероятно."

Работилницата не е по-различна от тази на дядо му, само е по-голяма.

"В ковашкия занаят повече от инструментите трябва да си ги направиш ти, отколкото да ги купуваш… Нали виждате с кой чук работя, повече с големия чук. Аз го усещам на ръката си", казва Петър Иванов.

И защото желязото се кове, докато е горещо, работи бързо, а понякога дори без да знае как точно ще се получи. Казва, че няма място, където кованото желязо да не е подходящо: "Повечето в нашия край, аз се опитвам да ги насадя тези неща, като прибори за камина, било спални, градински мебели.“

Когато работи, прави всичко така, че сам да е доволен, за да се хареса и на другите.

"За мене е по-важното да дам всичко от себе си, когато го правя на човек и да го направя с любов. Искам като отиде и го погледне, да не може да намери на него дефект", казва майсторът.

Сам не се нарича майстор. Казва, че в занаята останали само няколко души в страната: "Може би да сме около десетина човека. Нека да са 12, но не вярвам да са толкова. Сега няма да ги смятам тия, които са станали от една година и са почнали да казват, че са майстори."

Смята, че в бранша помежду си трябва да се подкрепят, защото евтините имитации изместват занаята. Той самият е помагал на хора, които започват с желание, но си има орнаменти, които не казва как е направил.