Изкуството да живееш - Хосе Карерас

Камерите го следват; славата го изпреварва. Великият тенор Хосе Карерас започва турне, което ще завърши през 2017 и ще увенчае кариерата му. Намираме го във Виена, на 3-ти декември е в София.

България има много добри музикални традиции. Всеки път, когато пея във Вашата страна, усещам обичта и уважението на публиката. Това ми носи огромно удовлетворение. И от години имам много добри приятели в България.

Да, ние се гордеем с нашите оперни певци. Какво бяха те за Вас?

Пял съм много пъти на големи оперни сцени с различни български певци. С Николай Гяуров съм пял в Ла Скала, Залцбург, Виена, Метрополитън. С Гена Димитрова дебютирахме заедно в Италия през 1972. И много други - Анна Томова-Синтова, Гюзелев, не мога да изброя всички.

Приятел е и с Христо Стоичков. Смята го за сърдечен и искрен.

За нас в Барселона и Каталония той беше истински идол години наред.

А футболът изкуство ли е?

Зависи кой играе. Не всички футболисти са артисти с топката. Но някои са истински творци и те превръщат играта в изкуство.

Коя е Вашата песен, г-н Карерас? Която пеете с най-голямо удоволствие?

Трудно е да Ви отговоря. Много песни съм изпял, но понеже съм каталонец, най-пряко докосват душата ми каталонските. Но също така италианските, неаполитанските и всички други, които имат художествена стойност и позволяват на изпълнителя да предаде своите чувства.

Тъжните или веселите песни предпочитате?

Повечето песни, които изпълняваме ние, тенорите, са меланхолични. Не тъжни, а по-скоро меланхолични.

Ние си представяме, че тенорът е човек лиричен, чувствителен, поетичен, крехък, любящ. Така ли е наистина?

Така е в оперите. Но след като окачиш в гримьорната плаща, шапката и шпагата на романтичния герой, ти се превръщаш в човек като всички останали – с много кусури и с някои достойнства, със страст за живот. Извън сцената тенорите сме като всички останали.

Е не сте ли по-специални?

Не. Специални сме за три часа. Три часа пеем за любовта, страстта и житейските ценности. Но после слизаме от сцената и се превръщаме в граждани като другите.

Какво бихте казали на любимите си композитори, Верди и Пучини?

Първо бих им благодарил за часовете прекрасна музика, която са ни дарили. А като изпълнител бих благодарил още повече. Те ми дадоха възможността да предам на другите онези емоции, които са излели в своите партитури.

Верди или Пучини?

Е, все едно да ме попитате кого предпочитам – сина си или дъщерята.

Роден през 46-та, той всъщност се казва Жозеп. Но в Испания на ген. Франко нямало да види сцена с каталонското си име. Така Жозеп станал Хосе, но останал каталонски патриот. Веднъж извиква зад гърба на един журналист „Да живее свободна Каталония“.

Аз съм убеден, че каталонците имаме право да решаваме своето бъдеще. Дали след това ще дойде независимостта или не, дали ще се превърнем в нова нация в Европа или не – това ще решат самите каталонци. Аз само искам да ни позволят да гласуваме, за да решим своето бъдеще.

Трябва ли творците да бъдат политически ангажирани, да правят политически коментари, да водят хората?

Зависи от човека. Важно е да изразяваш чувствата си ясно. Но чак пък да тръгнеш да водиш другите – това е прекалено, би било тщеславие. Както казах, ние, артистите сме граждани като всички останали.

А при ситуацията с мигрантите трябва ли творците да имат послание?

За това - да. Това вече не е политика, а въпрос на човечност. Всички народи, хора, държави трябва да опитат да помогнат на тези хора, които просто бягат от войната.

Вие с Пласидо Доминго и с покойния Лучано Павароти върнахте ариите на площадите, при хората. Ако операта остане само в театрите, няма ли да остане изкуство за елита?

Днес операта не може да бъде обвинена в елитарност. Това се вижда дори във Виена – консервативен град с доста консервативна публика. В залата виждате много млади хора, които идват на опера без комплекси; не робуват на етикета за облеклото. Вярвам обаче, че да поднесеш на по-широка и разнородна публика арии и класически песни е много положително. И това беше най-големият резултат от концертите, които направихме с Пласидо Доминго и Лучано Павароти.

Арии на площада. Чувствахте ли се като спасители на операта?

Не, ни най-малко! Нито спасители, нито пионери, нищо подобно. Просто стигнахме до публика, която не познаваше тази музика и после я хареса.

Живот като в опера: През 87-ма Карерас припада по време на запис и разбира, че е болен от левкемия. После я побеждава. И създава фондация за борба с левкемията.

От години съм обвързан с тази социална и хуманитарна кауза и работя за нея с цялото си усърдие, интерес и ентусиазъм. Не знам дали го правя с достатъчно талант, но пък целия си ентусиазъм съм вложил.

Наистина, преди това преборихте сериозно заболяване. Човек на решимостта ли сте или просто късметлия?

Честно казано, и двете. Каквато и да е решимостта ти, ако нямаш и малко късмет, все нещо няма да постигнеш. И обратното – ако няма решимост, пак нищо не става. Аз имах решимост, но и много късмет. Късмет със семейството, късмет да попадна на изключителен лекарски и научен екип, късмет да получа подкрепата на хиляди непознати, които в онзи труден момент ми показаха съпричастност и обич, а също – защо да не го кажем – късмет или повече от късмет, значението на онова, което идва отгоре. Често Го забравяме. Можеш да си агностик, да мислиш иначе, но когато удари часът на истината, важи подкрепата, която получаваш отгоре.

Кое е по-важно за младите певци – решимостта или късметът?

За младите певци е от значение решимостта. А късметът … абе, както казва Пикасо, когато късметът дойде, трябва да те завари да работиш. Но за младите певци с повече или по-малко талант, късмет или решимост, най-важна е дисциплината. За нашата работа тя е абсолютно необходима.

Кариерата на Карерас. Най-великият и най-трудният миг в нея.

Те бяха в един и същи ден.

Така ли?

Да. Най-великият и същевременно най-трудният миг за мен дойде в деня, когато след почти година престой в болницата, 11 месеца, след като имах късмета да спечеля битката срещу левкемията, аз отново дадох концерт в моя град, в Барселона. Това беше прекрасен, неповторим, но същевременно много, много труден момент.

Какво Ви е липсвало през годините?

Би било несправедливо човек с невероятен късмет като мен, толкова привилегирован, да се жалва, че нещо му е липсвало. Не! Към мен животът беше винаги много щедър - в професията, в семейството, в трудни моменти като справянето с левкемията. Не мисля, че нещо ми е липсвало.

Какво ще кажете на своите почитатели: Аз съм щастлив човек. Или: аз съм специален човек?

Аз съм щастлив човек в много отношения, най-вече защото получих възможността да бъда на сцена и да предавам емоции на публиката. Това е привилегия. Не само артистите, но всички творци: художници, писатели, всички: те имат най-хубавите професии.

Живот, в който само се пее, трябва да е щастлив живот.

Да, но нашият живот не е само песен. Ние работим, пътуваме, подлагаме се на напрежение, сблъскваме се с проблеми и преодоляваме препятствия. Както се казва, не всичко, което блести, е злато. И все пак, не бих сменил този живот за друг.