Как ще завърши кризата в Украйна

Анализ на Хенри Кисинджър за вестник „Вашингтон Поуст”

В публичните дискусии по темата за Украйна се говори само за конфронтация. Но знаем ли накъде сме тръгнали? В живота си съм видял четири войни, които бяха започнати с голям ентусиазъм и обществена подкрепа, и нито една от тях не знаехме как да я приключим, а от три се оттеглихме едностранно. Изпитанието за възприемане на един политически курс е как всичко завършва, а не как започва.

Прекалено често украинският проблем се представя като решаваща битка: дали Украйна ще се присъедини към Изтока, или към Запада. Но за да оцелее и да преуспява, Украйна не трябва да бъде преден аванпост никоя от двете страни в борбата й срещу другата, а да функционира като мост между тях.

Русия трябва да приеме, че ако се опитва да превърне Украйна в сателит, с което отново да премести руските граници на Изток, това би обрекло Москва на исторически повтарящ се порочен кръг от взаимни мерки за натиск в отношенията с Европа и със САЩ.

Западът, от своя страна, трябва да разбере, че за Русия Украйна никога не може да бъде чужда страна. Руската история е започнала от Киевска Рус. Руското православие тръгва оттам. Украйна е била част от Русия в продължение на векове, но още преди това техните истории са били тясно свързани. Някои от най-важните битки за свободата на Русия, като се започне с Полтавската битка през 1709 г., са били водени на украинска земя. Черноморският флот, с помощта на който Москва затвърждава влиянието си в Средиземноморието, е базиран кримския град Севастопол въз основа на дългосрочен договор.  Дори такива прочути руски дисиденти като Александър Солженицин и Йосиф Бродски настояват, че Украйна е неделима част от руската история и от самата Русия.

Европейският съюз пък трябва да признае, че мудната му бюрокрация и подчиняването на стратегическия елемент на вътрешната политика при преговарянето за отношенията на Украйна с Европа, допринесе преговорите да се превърнат в криза. Външната политика е изкуството да се определят приоритети.

Решаващият елемент в ситуацията са самите украинци. Те живеят в страна със сложна история и многоезично население. Западната й част бе присъединена към Съветския съюз през 1939 г., когато Сталин и Хитлер са поделили плячката. Крим, където 60 на сто от населението е руско, стана част от Украйна едва през 1954 г., когато Никита Хрушчов, украинец по рождение, го подари на Украйна по повод на 300 годишнината от споразумението между Русия и казаците. В Западната част живеят основно католици, а в източната преобладаващото население са с руско-православно вероизповедание. В Западната част се говори украински, а в Източната - предимно руски. Всеки опит на едната част на Украйна да доминира над другата - както се случва сега - води в крайна сметка до гражданска война и разделение. Ако разглеждаме Украйна като елемент от конфронтацията между Изтока и Запада, тогава всякакви перспективи за създаване на международна система за сътрудничество между Русия и Запада, и особено Русия и Европа, ще бъдат разрушени за десетилетия напред.

Украйна е независима едва от 23 години. От XIV дотогава тя е била под някаква форма на чужда власт. Не е изненада, че нейните лидери не са усвоили изкуството на компромиса, още по-малко са се научили на умението да виждат историческата перспектива. Политиката на Украйна след получаването на независимост ясно демонстрира, че коренът на проблема е в опитите на украинските политици, от едната и от другата фракция, да наложат волята си върху непокорните части на страната. Това е същността на конфликта между Виктор Янукович и основния му политически противник Юлия Тимошенко. Те представляват двете крила на Украйна и не желаят да делят властта. От гледна точка на САЩ, една мъдра американска политика по отношение на Украйна би търсила начини за сътрудничество между тези две части на страната. Ние трябва да се стремим към помирение на двете фракции, а не към доминация на една от тях.

Но нито Русия, нито Западът, а още по-малко различните фракции в Украйна, следват този принцип. Всяка от страните само влошава ситуацията. Русия няма да успее да наложи военно решение, без да се самоизолира и то в момент, когато много от границите й са несигурни. За Запада демонизирането на Владимир Путин не е политика, а алиби за липса на такава.

Путин трябва да осъзнае, че въпреки недоволството му, политиката му на налагане на военна сила ще доведе до нова Студена война. От своя страна САЩ трябва да избягват да третират Русия като кривнала от правия път, която търпеливо трябва да бъде обучавана на правила за поведение, установени от Вашингтон. Путин е сериозен стратег в контекста на руската история. Разбирането на американските ценности и психология не е сред силните му страни. Разбирането на руската история и психология пък никога не е било сред силните страни на американските политици.

Лидерите на всички страни трябва да се насочат към търсене на възможен изход от ситуацията, а не да се състезават кой е по-велик. Ето как аз си представям възможен изход от кризата, съответстващ на ценностите и интересите на сигурността на всички засегнати:

1. Украйна трябва да има правото свободно да избира своите икономически и политически връзки, включително с Европа.

2. Украйна не трябва да влиза в НАТО. Заех тази позиция преди седем години, когато въпросът бе поставен за последен път.

3. Украйна трябва да има свободата да състави правителство в съответствие с изразената воля на народа си. Тогава мъдрите украински лидери биха предпочели да водят политика на помирение между различните части на страната. В международен план те трябва да се стремят към политика, близка до тази на Финландия. Тази нация не оставя никакво съмнение, че  яростно отстоява независимостта си и сътрудничи със Запада в голям брой области, но внимателно избягва прояви на институционална враждебност спрямо Русия.

4. Според правилата на съществуващия световен ред е несъвместимо Русия да анексира Крим. Но отношенията между Крим и Украйна могат да бъдат поставени на по-спокойна основа. За тази цел Русия би следвало да признае украинския суверенитет над Крим. А Украйна би следвало да подсили автономията на Крим чрез избори в присъствието на международни наблюдатели. Този процес трябва да включи отстраняване на всякакви неясноти около статута на руския Черноморски флот в Севастопол.

Това са принципи, а не предписания. Хората, които познават региона, знаят, че не всички от тези принципи ще се харесат на засегнатите страни. Балансираното неудовлетворение обаче е по-важно от абсолютното удовлетворение. Ако не се постигне някакво решение на тази или сходна основа, тенденцията в посока към конфронтация ще се ускори. Времето за това решение ще настъпи много скоро.

Хенри Кисинджър е бил държавен секретар на САЩ от 1973 до 1977 година.

Материалът е публикуван във вестник „Вашингтон Поуст” на 6 март 2014 година, в рубриката „Мнения”.