За общите усилия на държавата и гражданския сектор в подкрепа на децата

Децата, които са настанени в домове са вече по-малко в сравнение с 2009 година когато стартира процесът за деинституционализация, обясни Русинова. Мисията е да се създадат по-добри условия за грижа на децата, така че те да бъдат максимално интегрирани в нашето общество и да бъдат максимално включени и в образователния процес.

Зорница Русинова: Когато обществото ни приеме децата не за различни, а за част от нашето общество, тогава и те ще бъдат пълноценни, включени в обществото. Те са деца, независимо от съдбата, която им се е случила, те са деца. За нас те са деца в риск.

С първите стъпки, които са предприети, се надяват да се промени грижата и да се създаде истинска социална подкрепа на децата в интернатите.

Шалапатова обясни, че вече 25 години работят в България в посока на това да се спазва правото на всяко българско дете да живее в сигурна семейна среда. Освен демографския срив, ние живее м ситуация, в която детската бедност в страната е на едно много високо равнище. Почти всяко второ дете в България живее в материални лишения, малко под 50% са децата, които живеят в бедност или в риск от социална изолация.

Иванка Шалапатова: Действително е време за една цялостна социална политика, която да поставя във фокуса първо детето и второ да постави във фокуса българското семейство. И ако преди години ние като общество сме разчитали на институциите, днес ние трябва да обърнем поглед към българското семейство. Какво се случва, че българското семейство се разпада? Какво се случва, че да стигнат едни родители до решението да оставят детето си на грижите на държавата?

За жалост повече от 90% от допитаните семеъства по национално проучване казват, че за тях семейна политика в България няма.

В разговора в студиото беше обсъдена и темата за осиновяването. Вижте и разказа на един баща:

Защо вашата съпруга отказа да участва в този разговор?

Темата за нея е изключително мъчителна и не иска да минава отново през всичките тези мъки огромни, които се наложи да премине, много дълбоки белези има в душата и за това е категорична, че не желае да участва.

Със съпругата ми сме женени от около 20 години и десет, от които се опитвахме да имаме собствено дете по съвсем нормалния начин, но Бог беше решил да не ни се случи и решихме да осиновим дете и в момента, в който се сблъскахме с тази система започнаха нашите огромни мъки. Сблъсък с една много тромова бюрократична система, която нееднократно ни показа, че човек не би трябвало да има вяра в нея!

Нееднократно сме мислили дори варианта, като приемни родители да вземем дете, но там е още по-болезнено, защото няма никаква гаранция, че детето ще остане при нас, че ще бъде одобрени. Може би за някои не е мъчително, но за хората, които искат да имат дете, като първо дете е мъчително, защото и то ще се привърже към нас и ние към него и няма гаранция, че ще остане при нас. Вземали сме на три пъти дете, което имахме уверението, че може да осиновим, както ние, така и то се привърза към нас, но накрая винаги...

Не знам, защо хора, които искат да осиновят дете, трябва да са толкова сложни нещата при положение, че ние не сме имали никакви претенции като пол, като раса, със, без увреждания, просто не се случиха нещата. Чувал съм за много други такива интересни факти, за дарения, за принуда за дарения на определени домове, съвсем безвъзмездно, за да може после да те погеднат с по-добро око.

Вие някога замисляли ли сте да направите нещо подобдо?

Не само сме се замисляли, правили сме. Но това е болезнена тема, не искам да се връщам на нея.

А пари налагало ли ви се е да давате?

Както казах темата е болезнена, но ако трябва еднозначно да отговоря – да.

Даваше ни вяра едно единствено, желанието да имаме дете. Накрая нещата се случиха точно, когато бяхме загубили надежда, значи все пак има Бог!