Краят на отмората и ускоряването на света

Въпрос: Господин професоре, разпада ли се Европа днес?

Хартмут Роза: Надявам се, не. Има затруднения и разномислие, но е важно такива кризи да се преодоляват, за да остане Европа единна. Връщането към националните държави би било лошо както за тях самите, така и за Европа в международен план. Много е важно да устоим на тази криза и да останем заедно.

Роден в Западна Германия, той преподава в Източна. Социологът Роза от университета Йена смята, че Германия трябва да преоткрие себе си окончателно. Не да господства, а да помага и обединява.

Хартмут Роза: Днес преобладава страхът. Страхът от чуждите, бежанците, да не се претопим, да не ни залее цунами. Но както в Източна, така и в Западна Европа, исторически погледнато, това не е нещо ново. Даже може би е необходимо. Обществата, включително Европейският съюз, са склонни да се вкостеняват, да склерозират. Едно вливане отвън, макар и в началото да изглежда неконтролируемо и несистемно, може да бъде шанс за вътрешно, даже духовно обновление.

Въпрос: Германия действа по-либерално от други европейци, но поема отговорност за бъдещето на всички. Смятате ли, че Германия просто не разбира страховете на другите?

Хартмут Роза: Възможно е. От една страна причината е в германската политическа традиция. Плюс това от десетилетие насам немската икономика се развива добре. Но в такава ситуация е важно да отчитаме и другите. Да осъзнаем, че относителното благоденствие в Германия е свързано със затрудненията в Гърция или другаде. И заедно да потърсим нова перспектива и политика.

Европа се променя, светът се променя, животът – също. За това Хартмут Роза има теория: ускоряване. Всичко се мени бързо и трае кратко – политиците, рок-групите, модите, телефоните, игрите.

Въпрос: Как може човек да понесе един такъв свят, който става все по-забързан? Как може да се изтърпи това ускоряване, което описвате?

Хартмут Роза: Историята показва, че ние, хората, сме много адаптивни. Можем да се пригодим към по-високите скорости. Когато през 19-ти век тръгват железниците, хората казвали: „30 км в час е прекалено висока скорост. Мозъкът ни не може да я понесе“. Даже учени говорели така. На пътниците им призлявало, като поглеждали от влака. Онези хора не биха понесли нашето темпо. Но после сме се нагодили. Въпреки това всички днес трябва да се замислим заедно: Каква скорост е полезната? Дори не питам каква можем да понесем, защото компютрите ще ни направят по-бързи. Но кое е доброто, добрият живот? Там трябва да установим ограничения на скоростта.

Въпрос: Какво още рискуваме с това ускоряване?

Хартмут Роза: Рискуваме много, защото не всичко може да се ускорява. Околната среда например, не може. Едно дърво расте за 70-80 години. И ако го отсечем бързо, природата не може да навакса. Или пък ако бързо изловим рибата в океаните, те ще останат без риба. Така че природата има свой собствен ритъм. Това важи и за политиката: демокрацията, европейското сближаване, не става от днес за утре. И не оставим ли време на обществата да се адаптират, може да се стигне до сривове. Културата - също. Културните ценности бавно се предават от поколение на поколение; трябва време и стабилност.

Въпрос: Това ли е причината днес в политиката да има предимно тактици, а не стратези, велики личности, като Аденауер, де Гол, или Кол?

Хартмут Роза: Да. Липсват далновидни политици с визия. Политиката стана прекалено бавна за бързите обороти, налагани от финансовите среди, икономиката и медиите. Не изпреварва събитията, а куцука след тях, за да гаси пожари.

Въпрос: А човекът? Какво чувства той, като си изключи джиесема? Чувство за вина, страх от уволнение, или нещо друго?

Хартмут Роза: У всички нас живее страх от изолация - да не изпуснем събитието, да не изостанем. Светът стана много динамичен и всеки си поставя задача да удържа на темпото. Ако си изключа джиесема, ще пропусна важно обаждане, мейл или новина. Това поражда огромно безпокойство: опасността от изолация дебне! Така системата създава „виновни“ субекти. Все имаме усещането, че не постъпваме правилно. И вечер, когато си лягаме, имаме чувството, че не сме отметнали списъка с всички задачи.

Въпрос: До какво води това? Изчезва ли свободното време?

Хартмут Роза: Изчезва онова, което наричаме „отмора“, което значи да не правиш нищо. Да, вечер в 11 часа или в събота си казваме „днес няма да правя нищо.“ Но това няма нищо общо с чувството да сме свършили всичко за деня; всичко, което се очаква от нас, което сами сме си поставили. Казвам си „нищо няма да правя“, но прекрасно знам, че всъщност е трябвало да попълня още много формуляри, да разтребя, да пиша, да работя, да пазарувам. Тоест, списъкът със задачите, винаги е по-дълъг от онова, което съм свършил. „Отмарям“ в смисъл на „днес свърших всичко“, това вече го няма.

Въпрос: Може ли нищонеправенето да се превърне в основно човешко право?

Хартмут Роза: Имаме нужда от подобно нещо. Необходимо ни е „защитено пространство“ и време. Понякога ги наричам „оазиси за забавяне на темпото“. Вече съществуват експерименти – хората нарочно отиват в колиба в планината, където джиесемът няма обхват. Няма телевизия, няма летище, даже влак. И тогава можеш да изпиташ тази отмора. Няма какво да правя, няма как да си включа телефона, нямам телевизор, че понякога дори и ток няма.

Въпрос: Забавянето на темпото е новата свобода, така ли?

Хартмут Роза: Тук не съм категоричен. Но са ми минавали такива мисли. Да, забавянето е и форма на свобода. Но като социолог не казвам, че бавното е хубаво, а бързото – лошо. Никой не харесва бавна пожарна, или бавна линейка. Компютър, който зарежда бавно, направо ти лази по нервите. Бързината е лоша, когато води до отчуждение и ограничава света ни. Обратното на отчуждението е резонансът: когато живеем в съгласие, когато сме на една вълна с природата и близките. Така че не пропагандирам бавност, а резонанс.

Въпрос: Да си бавен може би пък означава да си богат. Богатите могат да си позволят забавянето, нали?

Хартмут Роза: Така е. Бавността стана лукс, който не всеки може да си позволи. Прав сте. Но пък и богатите и влиятелните са взаимнозависими. Дори и канцлер на Германия да сте, или шеф на голяма фирма, Вие също трябва да сте непрекъснато в час. Само малка прослойка милионери и милиардери вече не участват в оперативната работа. За тях сте прав. Техният лукс е да създават време за себе си. Да живеят на бавни обороти. Да не трябва непрекъснато да са на линия.

Професорът напомня, че има градове, които така се рекламират – като бавни. Открийте бавността!

Хартмут Роза: Има жажда за забавяне. Но вижте какво става: човек иска всички останали да вършат нещата бързо, за да може той да има повече време. Туристите очакват персонала да е пъргав, влаковете да не закъсняват, интернетът да е бърз. „За да имам повече време аз.“

Въпрос: Маркузе създаде философията на бунта от 68-ма. А може ли Вашата философия да стане политическа платформа за новите млади и леви?

Хартмут Роза: Ние трябва да се замислим още веднъж за системата. Имам предвид взаимодействието между икономика, политика и култура. Съвременният капитализъм е такава система, която не може иначе, освен непрекъснато да ускорява темпото и да расте.     Да, моята идея може да бъде разглеждана и като политически импулс, по-скоро вляво. Но тя се различава от старите разделения изток-запад, капитализъм-социализъм, класова борба, защото времето и динамиката ни засягат всички – и богатите, и бедните. Идеята ми има политически, дори революционен потенциал. Но се пазя от прости решения като „Нека всички да забавим темпото!“

Въпрос: Значи няма да пишете „Комунистически манифест“.

Хартмут Роза: Нямам и намерение.

Въпрос: Но не мечтаят ли философите и социолозите да бъдат гурута на политически движения като Маркс и Енгелс?

Хартмут Роза: Е, в медиите са ме наричали „гуруто на забавянето“ „папата на забавянето“. Това не ми харесва, ама изобщо. Не искам да правя социология, която казва на хората как да живеят. Искам всички заедно да се замислим, да си задаваме въпроси, да пробваме.

Въпрос: Най-накрая, кой е най-големият Ви страх? Колко може да продължи да се ускорява светът?

Хартмут Роза: Два страха имам. Боя се, че може да се стигне до катастрофа, ако скоростта излезе извън контрол. Природата окончателно да се десинхронизира, или  да има техническа катастрофа като Фукушима, или светкавична вирусна инфекция, или колапс на икономиката. Най-различни апокалиптични картини си представям. Но може пък и да не стане нищо такова. И да продължим да ускоряваме, да оборудваме мозъците си с компютърни технологии. Не ни дели много време от мига, когато смартфоните и мрежовите технологии ще престанат да са извън нас и ще влязат  вътре в нас. Не знам какво ще стане тогава. Може и да е шанс, ама малко ме плаши. Затова залагам на общество, което заедно се замисля над въпроса какво означава добър живот и поставя техниката там, където ѝ е мястото.

Въпрос: Свръхчовеци или зомбита…

Хартмут Роза: Да, това са две възможности. И нито една от тях не изглежда особено привлекателна.