Спомен за Любиша Самарджич

В неговите филми разпознавахме собствения си живот. Заличи границите - на Балканите, и между хората. От театрален актьор до филмов кумир, от партизански командир до баща по член 64. Ролите му са паметни, наградите и признанието- многобройни, Самарджич, обаче, и за миг не се поколеба да посочи Шурда за най-близък образ до него самия.

„Гледам, защото искам всичко да запомня. Небето, камъкът и птицата в полет. Гледам и като затворя очи, ще бъдем заедно в далечен свят. Гледам безкрайна равнина,, поздравявам те, земя, земя моя! Ти ще ме чакаш,, единствена ти“, казва Любиша Самарджич.

„Сърбинът е дявол. Той живее нормално, обича кръчмите, кафенетата, обича да се забавлява, и ще похарчи за това и последния си динар. Той не е стиснат, ето такива сме! Такъв е Шурда. Затова този Шурда беше толкова близък и до българи и македонци, унгарци, румънци и руснаци. Светът обича лудите, лудите като нас“, казва Самарджич.

Убеден е, че когато срещнеш някого в живота си, непременно трябва да му кажеш нещо. Дори и да не ти е до смях. И като режисьор Самарджич говори - за невъзможната любов и лудостта на омразата, за смъртта и живота, за побърканите дни на войната. „Наташа”, „Предумишлено убийство“, „Кажи защо ме изостави”, „Стършел”. А „Небесна кука” снима по време на бомбардировките в Белград.

Любиша Самарджич: „Съвсем наблизо от тук е сградата на полицията /MUP/, а по онова време – на бомбардировките над Белград, това беше една от мишените. Всеки божи ден идвах тук с моите млади приятели. Сирените вият. Викаха ни: „Бягайте, бягайте!”. Казвам – „не!”. И оставахме тук, и описвахме всичко, което се случваше през тези 77 дни.И написахме сценарий. Още не се беше слегнал праха, самолетите не бяха спрели да летят, още се чуваха взривове от бомби, когато с екипа тичах навън да снимам филма“.

Говори за любовта дори когато най-много го боли – Самарджич губи сина си. И не спира да вярва, че смехът е смисълът на живота, а за любовта трябва да се воюва.

„Любов! Любов! Живеем в непристойно, вулгарно време, когато целувката не е тайнство, няма я онази тръпка, когато човек обича. Всичко е някаква сметка. Аз съм един от онези, които смятат, че любовта трябва да се върне. Защото целувката е най-хубавата среща в живота“.

Срещитемус любовта и приятелствата не спират. Дори и в чужбина. България го обича. Тук има толкова приятелите, колкото и в държавите от бивша Югославия. Уютно му е дори в строгото студио на чужда телевизия с непознати политици. Дошъл е да представи филма си „Мирисът на дъжд над Балканите”

„Това е интересен роман, който говори за мултикултурализма в Босна на всички нас ни е необходим този диалог на цивилизациите, на всеки е нужно да разговаря сам със себе си, дали може да прости сам на себе си, да преразгледа нещо. Това е същността на живота. Нали знаете евреите – всеки за всеки, евреин – с евреин. А тук се случва чудо- има 5 дъщери, които намират пет мъже от различни религии. И бащата накрая казва - моят дом е моята църква“.

„Кое е по-трудно да се играе – смешното или тъжното“, пита репортер на БНТ.

„И двете са ми лесни,защото съм си изпекъл занаята“, пита Любиша Самарджич.

Човекът, който знаеше как мирише дъжда над Балканите, си отиде. Казват, че Самарджич помолил да не се плаче, защото най-накрая ще се събере със сина си. Казал още, че и там ще бъде обичан.