Малката Петя в големия свят

Петя Гарова: „Героинята макар и да е мъничка като размери, тя е много смела и добра. Затова реших да се кръстя на нея. Аз не съм като нея, разбира се, но ми харесва самата героиня, затова се нарекох Малечка-Палечка, може би и заради размерите.“

Животът й не изглежда като приказка. Истинското й име е Петя Гарова. В личната й карта пише, че е висока метър. А заболяването й се казва остеогенезис имперфекта.

Заради него Петя е в инвалидна количка още от дете. Първият й дом бил Домът за деца в село Петрово.

Петя Гарова: „Самият дом е, как да го кажа - с една дума ужас - като условия говоря. И като деца. Домът беше за деца с тежка умствена изостаналост. И не знам как се озовах в тоя свят. Как съм оцеляла и аз се чудя. Може би, заради любовта на персонала. Това ми е помогнало да изплувам. И не само аз. А и другите, които също живяха с мен. Бяхме около десетина деца от може би 100/150. Само 10-тина бяхме запазени. Умствено запазени. Там условията макар и да бяха трагични жените бяха добри. Те ни бяха като майки. И имам хубави спомени от там.“

Помни и как една от жените й станала кръстница. На 10 години Петя започнала да пише стихове. Едно от тях посветила на майка си, която никога не я потърсила.

Петя Гарова: „Да, която никога не съм виждала. Не знам как изглежда. Но въпреки това го написах, просто изразих това, което чувствам. Като всяко дете. На моята възраст. На тая възраст, която детето мечтае да бъде с мама. Пита защо я няма? Защо не е тя, която да му чете приказки, да го приспива? Може би това ме е накарало да го напиша. Липсата – но вече ми е все тая.“

Но съдбата си знае работата. Отвела Петя в друг Дом за деца. В град Луковит.

Петя Гарова: „От 2002 почна моята промяна. Започнах училище.“

После - гимназия. Миналата година се опитала да влезе в УНСС. Но балът не й стигнал.

Петя Гарова: „Кандидатствах, но малшанс при класирането.“

Сега живее в защитен дом в Луковит. Най-добрият й приятел е морското свинче Алф. Петя още помни първия път, когато излязла на разходка в града.

Петя Гарова: „В дома, в който бях първо, горе, в Дома, не ни пускаха. И хората не ни познаваха. Никога не сме имали допир с обществото. И хората също нямаха представа за нас. Гледаха ни малко странно, сочиха ни. Викат – горкичкото. И аз се дразнех от това. Какво толкова. Това че съм с количка, не значи нищо. Аз съм човек като вас. Като всички. И така, но с времето започнаха да ни приемат нормално, да общуват с нас. Вече познавам доста хора от града. Ходя на магазина сама. Всички ме поздравяват. Ама то, може би трябва да минат още 100 години, докато обществото стане наистина част от нас. Защото в момента ние се съобразяваме с него, а не то с нас. Относно достъпността. Ако забележите навън какво е чудо. Няма един равен тротоар. Дупки навсякъде. Обществените сгради също не са най- достъпни, в читалището е достъпно, но отзад. И ние отзад.“

Хората като нея влизат в Читалището през задния вход. Преди 6 години Петя била за няколко дни на обучение в Сан Себастиан, Испания. Помни, че всичко било като сън.

Петя Гарова: „Хора, аз имах чувството, че се намирам в друг свят. Наистина в друг свят. Природата е чиста. Морето не е от бетон. Както е тук. А си е наистина пясък. Ама толкова пухкав. Аз го пипнах този пясък. Направи ми впечатление, че навсякъде беше достъпно. Аз забравих какво е дупки. Едно от момичетата, което ме буташе, аз й казвам Мими, бутни ме в някоя дупка бе, човек, аз заспивам вече. И тя се смее. Направи ми впечатление градският транспорт значи, човек, шофьорът слезе сам. Каза, нали на испански, не пипайте момичето, аз си я поемам. Тука трябва да им се молиш.“

Изглежда, че много неща не знаем за хората с увреждания в България. Петя ги нарича герои.

Петя Гарова: „Никой не си задава въпроса как оцеляват. Как се справят с ежедневието си. Някой помага ли им, имат ли родители, ами хората, които са без родители, как се справят сами? Яли ли са днес? Дрехи имат ли? Въобще много такива въпроси, които никой от богатите говоря не си задава.“

На какво ви научи страданието?

Петя Гарова: „На търпение. На смирение, защото има хора които са богати, но са пфу, по-лоши и от хората като мен.“

Наскоро Петя дарила косата си за онкоболна жена.

Петя Гарова: „Бях дарила част от себе си, като отрязах косата си. Косата ми беше дълга 303 см, горе-долу колкото тялото ми. Истината е, че ако не беше, ако не бяха лекарите да кажат, че съм, нали едва ли не на умиране и ако не бях по домовете, нямаше да съм това, което съм. Щях да бъда затворена в някой апартамент, нямаше да знам какво се случва със света, щяха да ме крият. Както и сега се случва всъщност - де! Много от роднините не знаят за мен. Аз съм убедена в това, че не знаят. Щото се срамуват.“

Но тя е тук. В Луковит. Не се срамува от нищо. Приела е съдбата си - каквато е. Тази седмица навърши 32 години. Сега иска да намери работа в града.

Петя Гарова: „Бих се радвала на работа, която да подпомагам. Нали за въвеждане на данни в компютъра, да попълня документи. Дори да съм охрана... да съм човек, който да записва кой влиза и кой излиза. На такава позиция, нещо такова...

Какво си пожелавате за рождения ден?

Петя Гарова: Здраве. И да бъда по-смела.

Репортер: Анита Миланова, оператор: Станислав Златев.