Момичето и забравените

В предаването
Части от предаването
Всички броеве

Антонина е само на 17, а всеки вторник е в ефир – и говори за мода, празници и социални мрежи. Освен това ходи на училище и помага в семейното фотостудио. Готви се да поеме по стъпките на родителите си и да се занимава с фотография, монтаж и кино.

Антонина Лозанова: „Бих искала да допринеса за това най-ценните моменти на хората като рождени дни, кръщенета, сватби, общо взето семейни празници, балове, да бъдат заснети по най-прекрасния начин. Хората в този град, въпреки че е малък, заслужават именно най-ценните им моменти да бъдат запечатани по един вълшебен начин. И се надявам да ми се доверят – и аз да бъда този човек след време.”

И ето, Антонина разказва. Не само за Видин, но за целия Северозапад. И за онези, които го напускат.

Антонина Лозанова: „Искам да ги убедя, че тук има за какво да се остане. Може би хората търсят реализация в градовете, та дори и в чужбина. И напускат селата, но там остават хората, които са ги отгледали.“

На 60 километра от Видин е село Върбовчец. Антонина знае пътя наизуст. Въпреки че снегът и мъглата почти са го скрили. В този час по улиците няма никой. Сякаш и вятърът е сърдит на това място.

Слава Димитрова: „Справям се. Така. Не минават кога има снег. Снегорин не мине. Рушим до горе, до магазина, да идем да си вземем хлеба.“

Йонка Димитрова: „Те тука сме 3 къщи. Те тука те.“

Надежда Илиева: „Дом. Вкъщи. Само едни кокошки имам и кучето.“

В селото са останали двайсетина. Антонина знае историите на всички. От няколко години идва при тях като доброволец. Миналият декември с парите от стипендията си на отличник купила храна, за да ги зарадва по празниците.

Антонина Лозанова:Тези хранителни продукти, които аз им раздадох те може би колкото и да са икономисвали от тях, не биха им стигнали за повече от 4 - 5 дни, дори това е много.“

Затова потърсила съмишленици, които да помогнат. Заснела кратко филмче с телефона си за живота във Върбовчец. Нарекла го „Северозабравени“. И на фестивала „Кино в длан“ най-неочаквано спечелила наградата на публиката.

Антонина Лозанова: „Тези хора са забравени, защото достъпът до тях е, все едно е изградена някаква преграда. До тях дори не водят пътища. Живеят в забравени къщи, изоставени къщи. Някои дори разпадащи се такива, нямат близки около себе си. Избягали било то в чужбина или в по-големите градове.“

Баба Слава живее сама от 13 години. Съпругът починал, децата са в Испания и Италия. Рядко ги вижда, но не им се сърди. В дни като този най-често си приказва с животните.

Слава Димитрова: „Забравени. Нали думата, какво беше тука, Северозападнала България. Какво да се прави. Живеем.“

И Йонка отдавна е познала самотата. Само че нейната е най-тежка: Загубила е мъж и син.

Йонка Димитрова: „Много е лошо. Много. Безкрайно. Как одим по тая земя. Никого мале да не стига лошо. Никого, че е много тежко.“

Всеки ден те се събират в очакване на безплатния обяд от съседното градче Димово. Клубът, където чакат, се нарича „Възраждане”.

Надежда Илиева: „Те тука един магазин имаме. Докарват месо това онова, кой има пари купи, кой нема.“

Антонина Лозанова: Нямам идея как хората се справят. Видях, че има магазинче на центъра, но то е така да се каже импровизирано магазинче. Може би първи нужди. Да не говорим за лекарства. Нямам идея откъде тези хора се сдобиват с лекарства. Но виждам как лекарствата са наредени до шкафчетата им. Няма храна по хладилниците, няма храна, но по шкафчетата има лекарства.“

Кое ти дава сили?

Слава Димитрова: „Кой ми дава, тоя отгоре. Какво ли не знам. Така имам чувство, че едни пъти бих хвръкнала, толкова ми е леко, а едни пъти ми е да ми е мирно и тихо и така да съм по-спокойна. Самолекувам се.“

Надежда Илиева: „Трудно е. Да нема превоз да идеш при лекар. Поне лекаря един път в месеца да дойде. Да измери кръвно, да даде хапчета. Какво требва да си купим. Онзи ден. Хвана ме грипа. Синът у Белоградчик тича с колата да ми донася лекарства. Откъснати сме от превози от всичко.“

Антонина Лозанова: „Все същата забрава, все същата дистанция от всичко, от цивилизацията, все едно това е едно отделено общество.“

В това време всеки бърза да се прибере на топло. Само песента на птичките напомня, че зимата си отива. Но Антонина, 17-годишната отличничка от Видин, която мечтае да снима сватби и кръщенета, мисли за друго.

Антонина Лозанова: „Те са хората, които са ни отгледали. Те са били бивши учители, общински служители, адвокати, общо взето хората, които ние ще бъдем за в бъдеще и по някакъв начин мен лично това ме плаши. Това бъдеще може да чака и някой от нас.“

Антонина Лозанова: „Калява ги това, че те не биха дали своето. Те обичат родния си край, те обичат родното си село, те обичат българското. И колкото и да е труден живота им по някакъв начин, те никога не биха тръгнали да се жалят, да се оплакват.“

Слава Димитрова: „Синът ми вика, майко да идем, апартамент имам у Белоградчик, да идем да живеем там. Рекох знаеш ли какво – Баща ти ме оставил тука и ми казал, че тук ще ме търси.“