"Новите стари истории" - Обгазяването на Русе през 80-те години

В рубриката "Новите стари истории" на "Още от деня" този път ще ви отведем в Русе, в далечната 1988 година, когато обгазяването на града с хлор надигна народното негодувание. Тогава отчаянието се превръща в защита, а мълчанието в протест - но не политически, а граждански.

Русенци искат само едно: да дишат!

Разказ за тази първа, по онова време, открита реакция на обществото чрез автентични кадри от документалните филми "Дишай" и "Шест жени". Гледната точка на пораснали вече студенти, свидетели на събитията. Репортажът е на Даниела Димитрова и Лушка Козловска.

Август 1981 година - Първите хлорни атаки на Русе…

"Живот за Русе"

На брега на река Дунав от румънската страна, в Гюргево, е химическият завод "Верахим". Некачествената му инсталация обгазява Русе с хлор и хлорни съединения с години. И ако за тогавашната власт проблемът е табу, за русенци е борба за оцеляване.

"Милост за Русе"

Градът тъне в гъста синя мъгла по цели дни и нощи. Анализът показва интензивно обгазяване до 72 дни годишно. Някои от замерените концентрации на хлор са девет пъти над допустимите. Отровният газ дразни очите, белите дробове и кожата. Обостря алергията.

"Аз тогава бях студент в Русенския университет и една заран тръгвам през парка на Възрожденците. И хлорната мъгла идва от Гюргево, започва да се стеле все по-плътно и по-плътно, и в един момент се оказваше една бяла пелена. Не виждаш нищо повече от метър пред себе си. Аз някъде в района на руското консулство от там се загубих и вместо по пътя към Русенския университет се оказах до бензиностанция "Воден". Човек, който е отрасъл в този парк, който е играл там като дете, за да се загуби в мъглата, каква плътна бяла пелена е била", разказа журналистът от вестник "Преса" Росен Моллов.

"Не думи, а дела"

Властта мълчи. Градът мълчи. Медиите са със забрана, за да не се развалят добросъседските отношения с братска Румъния. А тя отрича за проблема. Същевременно регистрираните заболявания на дихателната система за седем години нарастват от близо 66 000 на 148 366.

Този хлор беше една жестока атака срещу Русе, срещу българите, срещу русенци...

Близо 20 000 души напускат Русе. Границите на търпимостта са преминати. Защото става въпрос за човешки същества и най-вече за деца.

23 септември 1989 година - Зловещото тържество

В ден на огромно обгазяване партията в Русе изкарва 10-годишни ученици на площада за приемането им в пионерската организация. Децата започват да припадат от задушливата миризма. Медицински екипи оказват първа помощ, но никой не отменя зловещото тържество.

С гледката отказват да се примирят шест жени. С цената на всичко - семейство, работа, бъдеще, те искат не друго, а право на живот - въздух за децата си. Цонка Букурова, Вяра Георгиева, Дора Бобева, Стефка Монова, Евгения Желева и Албена Велкова са озеленителки от "Парк строй". Обикновени жени, но необикновено смели. Те поставят началото на протеста срещу хлорните обгазявания.

Демонстрациите тръгват плахо, много от хората се озъртат, но постепенно набират смелост. Нищо не е в състояние да спре отприщеното възмущение.

10-ти февруари 1988 година - Протестът на майките с количките

"Искаме здрави деца"

"Тази демонстрация беше една от първите прояви срещу режима тогава, а в тези години режимът беше страшен. Сега в момента се говори за някаква полицейщина някакви такива смешни неща, които в тези години просто тогава не се говореше. Тези, които говореха, бяха в затвора или в Белен".

Демонстрацията остава в историята като протестът на майките с количките. Зад тях има различни хора дисиденти, но и подкрепящи режима. За първи път някой се осмелява да изкрещи недоволството си срещу властта. Събитията за русенци са дълбоко лични, защото са изстрадани. Споменът е силен и за Цецко Колев, който намира своя подход към случващото се.

"Тогава просто всички бяха настръхнали срещу тези обгазявания, които съществуваха, ежедневни бяха. Имах малко дете, като освен за себе си се притеснявах и за него. И по никакъв друг начин не можех да протестирам. Нямаше достъп до медиите, не можеше да се говори каквото си искаш, освен да се направя на клоун. Имаше опашки за всичко, включително и за Цирка. Използвах, че имаше много хора на едно място събрани и си сложих тази маска, за да мина покрай тях и да привлека вниманието. Наредих се на опашката без да си мисля да си купувам билет за цирка. Маската беше съвсем импровизирана от една яка, тогава бяха модерни едни такива широки яки, напълних я с памук, написах "Мир за белите ни дробове", разказа Цецко Колев - хореограф в най-голямото танцово училище в страната - "Кукери".

"Мислех си, че няма и да се върна вкъщи. Поне за ден щяха да ме приберат вкъщи, да ме питат, но не се случи това нещо, разминах се", добави той.

Днес, 25 години по-късно, смелостта на шестте жени вече не е същата. Те мълчат, отказват да се върнат към ужаса, страха и смелостта си. Повечето са пенсионерки. Сред живите вече не е Вяра Георгиева. Останалите още пазят онзи свободолюбив дух, търсещ истината, но не намират сили да го споделят, за да не бъдат политизирани. Но фактите говорят - протестът в Русе е мирен. Човешки.

"Протестите по онова време не знам дали промениха нещо. Казват, че те са били старта на тихата революция, която после се случи. Не мисля така, просто нещата са си дошли на мястото не заради тези протести", смята Колев.

Протестът срещу отровата във въздуха и апатията на властта успява. Химическият гигант в Румъния се превръща в грозни руини. Зад русенци застават известни български интелектуалци, които създават обществен комитет за защита на града. Но той остава само опит за формиране на първата неправителствена организация в България. Съдът отказва да го регистрира.

Днес публичните демонстрации са част от формите на изразяване, но често политическият нюанс ги обезсмисля.

Не може да се протестира, обаче, за всяко нещо и против всичко човек трябва да си дава сметка, че с протести не се решават нещата.