Няколко дни с акад. Лихачов

Сценарий Калина Канева

Режисьор Иван Георгиев-Гец

Оператор Иво Пейчев

Роден в Петербруг, Дмитрий Сергеевич Лихачов е учен и защитник на славянската култура, език и идентичност. Заточен е в лагер Соловецки през 30-те години на ХХ век /заради участие в клуба "Космическа академия на науките"/, преживява Ленинградската блокада през Великата отечествена война, сменя няколко политически режима, но не става дисидент, а остава верен на своята мисия - да съхрани паметта, историята и културата. Оцелява и е благодарен за преживяното, за знанието и опита във всичко. През 1953 е избран за член-кореспондент на Академията на науките на СССР. Авторитетът му е признат от славистите в цял свят.

Главна тема в търсенията, трудовете и наследството му за поколенията е древноруската литература, така че тя да стане достъпна за широк кръг читатели, да "оживее" и да бъде интересна не само за специалистите-филолози. В живота му са минали много-много дни, всеки от които е умножовал културното богатство на Русия. През целия си 92-годишен живот остава чист в мислите и действията си. Неслучайно е признат за "Съвестта на Русия": "Разбрах следното - всеки ден е подарък от Бога. Трябва да живея в днешния ден, да бъда доволен от това, че имам още един ден. И да бъда благодарен за всеки ден. Затова не трябва да се страхувам от нищо на света". Дмитрий Лихачов

Документалният филм "Няколко дни с акад. Лихачов" е посветен на България:

Защо тази страна, която толкова дълго време е била под чуждоземно робство, се е оказала носителка на славянската идея, на славянския дух. Аз реших, че в това отношение голяма роля е изиграл езикът, който е обединявал страната, фолклорът, литературата, книжнината, която е обединявала страната и разбира се, църквата, религията. Тези явления на културата са обединявали народа повече отколкото войската, отколкото държавните граници, които общо взето са били слаби. И тогава си помислих, че ако в България невинаги е имало "държава-външна", то винаги е имало "държава-вътрешна", съществувала е "Държава на духа". У мен се оформи този термин - "държава на духа, страна на духа".

"Аз се занимавам с древната руска литература от Х до ХVІІ век, а древноруската литература е свързана с българската през цялото време - за седем века, през различните епохи, тези връзки са били различни, но преди всичко най-голямата и най-великата връзка е, че ние сме получили литературния и книжния език от България. Несъмнено е, че нашето богослужение, нашата книжнина са били пренесени у нас преди всичко от България до момента, когато в Русия са започнали да превеждат книги направо от гръцки, обаче от гръцки се е превеждало пак на езика, който сме получили от България. Връзката с България се е осъществявала чрез книжността, чрез езика и по други пътища - чрез изкуството, пеенето и богослужението. Всичко това се е предавало от България, оказвало е влияние и е създавало богатството на руската култура.

"Има идеал и антидеал" "Всеки народ, всяка нация има свой идеал, към който се стреми и който понякога не е изразен ярко. Съществува и антиидеал, т.е. онова, което пречи на този идеал да се прояви. И ето, стана ми ясно, че в България идеалът е много човечен, много свързан с човека - дори тесните улици, къщите, уютно закътани с цветя, тази удивителна любов на българите към земята, към градините и към цветята, та дори и в църквата, редом с иконата се появява някакъв мотив с цветя. Като в Мелник, там долният ред е икони-цветя, а горният вече е свещеното изображение. Значи човечността на България е и човечност на идеала - с това са свързани гостоприемството, добротата, отношението към хората, взаимоотношенията между тях, а всичко това свързано с Човечността, която господства в българска душа, в българския народ".

"България е неголяма страна, но тя се намира между северните култури на Европа и южните, между източните култури - Мала Азия и западните култури. Тя се намира в самия център. Тя може да стане първа страна по своето културно значение, по хуманитарната култура, не по техническата, не по промишлеността, а по тази именно хуманитарна култура. Когато пътувах насам последния път, не съм бил тук пет години, идвах с известен страх - какво ли представлява сега България, в каква посока се развива тя и намерих забележителни неща, които се осъществяват у вас и може би не се забелязват от вас, българите, но те всъщност отговарят на онзи идеал, който си бях построил в себе си, може би погрешно, но Идеалът за България като Царство на духа, като Царство на хуманитарната култура, като Страна на бъдещия ХХІ век"

*ZR