Павел Поппандов и "Дървото на живота"

Изглежда чепат, но всъщност е сантиментален. Има талант да разсмива, но е малко тъжен. Мисли, че властта може да ти отнеме всичко, но не и спомените. На 70 не празнува юбилей. Когато се ядосва, започва да работи нещо, от което ще се умори. Вярва в кармата. Успокоява го саденето на дървета. Светлия смях на неговите внучки.

Има един факт за вас, който много ме впечатли. Обичате да садите дървета, орехи. Това ли е така да се каже вашето дърво на живота?

„Да, може да се каже, че орехът е дърво на живота, защото като отворите черупката ще видите, че ядките приличат на двете полукълба от мозъка. Наистина има нещо много митично в това дърво. Такова съм засадил в двора на Рупите през 94-та с позволението на леля Ванга. И това дърво вече е много голямо, дава плод. Интересно е това да видиш как от едно такова орехче тръгва това величествено дърво. Отначало се появява като тревичка и лека полека се развива нагоре, първите листенца се появяват. Това наистина е много красиво!”

Обаче и вие сте като ореха - костелив, честолюбив, трудно се чупите. Какво в живота ви научи да сте такъв?

„Откровено казано - срещата с хора, които са ми дали толкова много. Нека не звучи като комплимент, но съм длъжен да благодаря на БНТ, която наистина много ми е дала. Ще спомена някои, които не са между живите - Асен Траянов, Младен Младенов, Нено Цонзоров, Хачо Бояджиев. Хора, от които човек може само да се учи.”

Всъщност вие работите от 16-годишен. Всички житейски ситуации и хора по пътя направиха ли ви по-добър актьор?

„Да, това е безспорно, защото моят професор Боян Дановски казваше, че всяко нещо, което правиш, трябва да е подплатено с житейска истина. Да речем във филма “Равновесие“, там има около минута две, този епизод, в който моят герой е боксьор. За да бъде всичко както трябва аз три месеца съм се занимавал само с това. С един от най-големите боксьори Ацето. Хората като гледат го приемат.“

От тогава останали ли са ви рефлекси от бокса?

„Е, по- скоро други рефлекси съм си изработил, които са по-важни в живота, отколкото физически да се разправям с противниците си. Но имам изострени рефлекси към лъжата и слагачите най –вече!”

Не обичате слагачите...

"Не, не! То кой ли ги обича? Но за съжаление има една прослойка вероятно във всяка страна или система. Това са политиците. Те обичат такива. Обичат сервилните. Обичат тези, които се нагаждат, които ги хвалят, защото мислят, че по този начин трупат дивиденти, популярност. Всъщност не е така. Това е фалшиво.”

Сега обаче играете в една постановка „Детектор на лъжата? Има ли нужда нашето общество от такъв детектор?

„Не е нужно. Достатъчно е човек само да се огледа. Навсякъде е лъжа. За голямо съжаление не мога да си обясня как този наш народ позволява толкова години да го лъжат?!"

Какво обаче мислите за хората, които ги променя славата. Защото вие и сега играете във вехти прокапали зали там, където хората жадуват за култура?

„Три неща са пагубни в нашата професия и не само в нашата. Това са главозамайването, да си повярваш, че ти си на върха, алкохола и наркотиците."

До къде ще стигне надмощието на простащината над културата, защото надмощието е голямо?

„Не може простащината да надвие културата! Това просто е невъзможно. Рано или късно независимо от това колко висока е цената, тя пак, както ви разказах за орехчето ще порасне и ще се превърне в едно устойчиво здраво дърво. Вижте тази зала, това е бившето кино „Левски“. 200 метра по нагоре по същата улица се погребва кино „Сердика". Не съм вярвал, че в България може да има човек, който вместо да използва това място за бинго зала или търговски център да го направи място за театър, да се гледа кино.“

„Става ми мъчно, натъжава ме като гледам стар филм и видя колко много хора са си отишли и ги няма. В „Оркестър без име“ наскоро ги преброих - 13 души липсват. Как няма да ми е мъчно за Велко, с него толкова сме работили, той е цяла школа. Как няма да ми е мъчно за Наум Шопов, Катя Паскалева, Иван Кондов, за Гец, за Асен Миланов... Властта и властимеюищите могат всичко да ти вземат, но не могат да ти вземат спомените. Спомените си остават в теб и са един такъв скрит акумулатор, който постоянно може да ти дава ток“.

Разсмивали сте толкова много хора през годините. Понякога обаче изглеждате малко тъжен. Като вашия Трендафил Акациев. И той е така малко смешен, малко тъжен. Когато останете сам за какво разсъждавате?

"Не ме налягат черни мисли. Занимавам се с такива неща, които помагат да не потъваш в чернилката. Още повече, че сега имам една особена радост. Никога не съм вярвал, че човек може на тези години да усети обичта по друг начин, различна от тази към родители, братя и сестри. Тя е към внучките. Имам две момиченца, които не мога да ви опиша как ме зареждат!"

Те ви топлят живота, нали?

Абсолютно!