Референдумът-чудо – една швейцарска история

Планина, езеро, референдуми; три думи, които описват Швейцария. Ето ни обаче в Базел, където планина и езеро няма. Но има една история с референдум отпреди половин век. Тук още разказват за „чудото Пикасо“.

Г-жа Цимер: Базел – град на културата. Този образ впрегна мало и голямо в тази история. А когато всички помагат, можеш да преместиш планини. Заедно можем да направим най-лудите неща: този дух е вписан в генетичния код на града. Това е Базел!

Музей, изкуство и Рейн; това е декорът. Историята обаче започва през 1967 със самолетна катастрофа в Кипър. Собственикът на авиокомпанията плаща загубите с картини от своята базелска сбирка. Но когато решава да продаде още две картини с автор Пабло Пикасо, Базел казва „не“.

Ритер: Градският парламент реши да откупи картините. 120 гласа „за“ срещу само 4 „против“.

Тук, в базелското кметство заседава парламента на града-кантон. Десетилетия след „чудото Пикасо“ Маркус Ритер е бил негов председател. Показва стенописите, където до занятчиите са нарисувани творците: Еразъм и Холбайн. Базел тачи изкуството и затова смело гласува 6 милиона франка за двете картини. Бизнесът ще даде още два.

Ритер: Но в Швейцария подобни решения могат да бъдат подложени на референдум. Събирате 2000 подписа и въпросът отива на народно допитване. Тогава не е важно какво е казал парламентът, а какво ще каже народът. Така стана през 67-ма.

И така, един собственик на гаражи предизвиква референдум, като събира подписите в законовия срок. Аргументите: картините са разхищение.

Ритер: "Имаме толкова социални проблеми. Възрастните са с ниски пенсии. Трябват ни улици и трамваи. Нямаме 6 милиона за картини“. Това казваха противниците. И хората трябваше да си изградят мнение.

Г-жа Цимер: Тогава музеят и привържениците на покупката решават: „Ще действаме публично, на широк фронт! Ще дискутираме с целия град за значението на тези картини на Пикасо за Базел!“

И се започва. Вестниците от онова време са запазили спомена за грандиозния дебат. Художници, студенти, политици, футболисти казват „да“ на Пикасо. Бизнесът се отчита. Младежта събира още пари с карнавал. Всичко е купон и рокендрол: 60-те са в разгара си.

Г-жа Цимер: Няма базелчанин от това поколение, който като дете да не е пял в детската градина песни за картините на Пикасо. Като ученик да не е рисувал за картините на Пикасо. Представете си, имало акции по чистене на обувки! И накрая: кулминацията, благотворителният фестивал! Целият град скача! Пекат месо, рисуват с тебешир, вдигат плакат: „All we need is Pablo” като All You Need is Love на Бийтълс. Акцията Пикасо се превръща в израз на младежкия протест на 60-те.

Ритер: Представете си огромен празник! Кампанията започва в края на ноември, а референдумът е насрочен за 18-ти декември, малко преди Коледа. За 4 седмици Базел стана празник на изкуството. Много училища, граждански организации, отбори, личности: всеки зае позиция.

Маркус тогава бил ученик. Разбира се, участвал с пълна сила.

Ритер: За първи път разбрах изкуството. Толкова много направихме – в училище и на улицата. Пари се събраха! Абе, невероятно настроение! И ние всички го впрегнахме в полза на изкуството.

Резултатът е чудо: народът казва „да“ на Пикасо с преднина от 5000 гласа. Двете картини остават в Базел. Но това не е краят на историята.

Г-жа Цимер: Най-изненадан се оказва самият Пикасо. Той вече е над 70-те, живее в Мужен, Южна Франция. Като някогашен социалист e докоснат по особен начин: гражданите, младите, са излезли на улицата, за да купят неговото изкуство. Разтърсен, Пикасо звъни в Базел и кани тогавашния музеен директор Франц Майер – да дойде при него в ателието и да избере подарък.

Пикасо иска да подари още една картина на Базел. Директорът се колебае между две. Съпругата на Пикасо, Жаклин, казва: „Дай му ги и двете!“ Тогава Пикао добавя още една, че и няколко рисунки отгоре.

Г-жа Цимер: Накрая се получава пълна торба с подаръци – от Пикасо за Базел, тъкмо за Коледа. Това мотивира и други колекционери. Сега стоим пред чудесната кубистка творба „Поетът“ от сбирката на Мая Захер. Когато тя чува историята, сваля картината на Пикасо от стената, опакова я и я изпраща в музея. И така, един подарък надхвърля друг - и Базел получава голям печат „Пикасо“.

Хепиенд през 67-ма. А днес? Тази година същата колекционерска фамилия пак закъса и този път продаде картина на Гоген в Катар. Говори се за 300 млн. Такава сума и Базел не може да отдели. Дали чудесата се повтарят?

Г-жа Цимер: Чудесата са възможни във всяко време. Една вдъхновяваща идея винаги може да запали огъня на чудото. Но мисля, че заради цените на пазара на изкуството днес това с Пикасо не е възможно. Цените станаха космически! Идеята обаче винаги можем да ни обедини. Тогава можем всичко.

Ритер: Парите за картини вече са друга класа. Народът не би ги поел. Но той продължава да гласува за културата. Имаше референдум за кредит за театъра. И хората казаха: „Да, искаме театър!“ Въпреки че само 10% ходят редовно на театър – той е част от градската гордост! Искаме хубав театър! Искаме университет, искаме музеи!  Това е самосъзнанието на града ни.

Всъщност, ако има чудо, то е швейцарската демокрация. Тук народът решава сам сложни въпроси. Например, подкрепил е ремонта на Музея на изкуствата. Местният бизнес пак е помогнал. А повечето картини на Пикасо са отишли в Мадрид, докато трае ремонтът. Като немкиня, Цимер може да оцени швейцарците отстрани.

Г-жа Цимер: Аз съм голям почитател на швейцарската демокрация. Изпълва ме с възхищение и дори завист.

На тази демокрация Маркус служил дълги години. Но не за пари. Като изключим министрите, швейцарските политици не са професионални. Те си имат работа и собствени доходи.

Ритер: Парламентарната работа вършат по убеждение. За нея получават не заплата, а хонорар, при това нисък: годишният е по-нисък от средната месечна заплата. Даваш част от времето на живота си с убеждението, че работиш за общото дело.

А това означава да вярваш и в народа. Защото той има последната дума. Може да отмени закон и да предложи нов. Страните с парламентарна демокрация не винаги разбират пряката демокрация на швейцарците.

Ритер: Те казват: „Народът все бърка. Пазете се от народа“. А не е така. Хората не са глупави. В един град от 200 000 няма само 130 умници в градския съвет. Пряката демокрация ги учи да мислят, да отсяват. Например гласува се за увеличаване на данъците. Хората казват: „Да, добре е да се повишат данъците. Тези пари ни трябват за града. Евтиното не е задължително по- добро.“ И се получава мнозинство за увеличаване на данъците, представяте ли си? Защото разумът е отсъдил.

Онзи, който е гласувал за две картини, може да гласува и за по-високи данъци. Вече 150 години Швейцария отглежда своята пряка демокрация – бавно, постепенно, с върхове и спадове. Тук казват, че народът не винаги е прав, но все пак бърка по-рядко от депутатите. А политиците гледат да правят компромиси, защото народът наказва техните изхвърляния начаса.

Ритер: Чувстваш отговорността, която носиш. Учиш се от собственото си поведение. Не мислиш само частно, лично, а за общото дело на града и общината. И това е най-хубавото изживяване.

В края на своя път в политиката Маркус Ритер от Базел е щастлив човек. И това ако не е чудо, здраве му кажи.