Ритъмът на народното сърце – турският писател Недим Гюрсел

Вашият Мехмед Завоевателя не е идеален герой, нали?

Е, герой от роман. Разбира се, той е крупна историческа фигура и комплексна личност. Велик военен стратег, но начетен, отворен към другите култури. Въпреки забраната за изображения в исляма си направил портрет при венецианския художник Джентиле Белини. Обичал насладите. Бил жесток. Бил поет. Още от най-ранна възраст се впечатлих от Завоевателя. И реших да го превърна в романен герой.

Описвате неговата фикс-идея: превземането на Константинопол. И необичайния му сексуален живот. Турците не се ли ядосаха на този образ на Мехмед Завоевателя?

Да, в Турция някои ме упрекнаха, че говоря за сексуалния живот на Мехмед II, който е наистина необичаен. Но нищо не съм си измислил. Всичко е записано в хрониките. Само съм вложил въображение, а без него няма роман. Освен това романистът трябва понякога да разбива табутата. Това не уронва значението на тази голяма историческа фигура.

Можете ли да си представите как завладените народи – гърци, българи - гледат на турския им завоевател?

Да, и го правя. В Турция имаме една нагласа, идеология на победителя. И преувеличаваме. Трябва да говорим и за чувствата на победените. Това опитах да сторя в моя роман. Бях много внимателен и към двете гледни точки... Днес трябва да имаме по-европейски поглед. За жалост не е такъв случаят в Турция. Все още я има тази идеология на завоевателя, която ненавиждам и изобличавам в романа.

Какво е за Вас неоосманизмът днес?

Кемал Ататюрк основа държава върху развалините на една мулти-етническа и многонационална империя. Османското минало е и наше; не бива да го крием. Но не бива и да го възвеличаваме. Турция все още е кандидат за членство в Европейския съюз. А ние всяка година честваме 29 май, падането на Константинопол, с огромни тържества. Прекаляваме! Аз съм против подобни прояви. Защото Турция е и светска държава, питам се между другото докога… Османската история е добра литературна тема. От нея можем да черпим; тя е богато културно наследство. Но трябва да запазим дистанция. Не бива постоянно да говорим как прадедите ни никога не слизали от коня, как завладели Византия, Балканите и пр. Това е отминала историческа епоха... Наскоро пуснаха филма „1453”, с голям бюджет и холивудски елементи. Не ми хареса особено, защото акцентът беше поставен върху войната. Тя е била ужасна - и трябва да бъде изобличена! А в турските учебници показват завладяването на Истанбул като нещо страхотно: византийски момичета хвърлят букети на завоевателя. Дори романистът трябва да навлезе в реалността, да проучи. И най-вече да бъде внимателен към победените.

Дали Европа и Турция не влязоха в безкраен конфликт тъкмо заради падането на Константинопол?

Да, това е повратна точка в историята на Европа и света. Оттогава Западът и Изтокът все се сблъскват, век след век. Вижте обаче Мехмед II. Той 10 години воюва с Венеция. Но веднага след мирния договор пита за художник; първо това прави. Така Белини идва в Истанбул и остава 18 месеца; рисува и други портрети за украса на харема. Интересен културен обмен! Двата враждуващи свята се срещат чрез изкуството. Все наблягаме върху конфликтите, но е имало и обмен.

Белини е посредник.

Точно така.

Вие също?

Да, донякъде. Защото съм турски писател, живеещ в Париж. Раздвоен между две култури, два езика, два града – Париж и Истанбул. Но оставам верен на майчиния език. Пиша на турски. А мостовете над Босфора и на Сена символизират моето положение.

Да избираш между Париж и Истанбул…

Обичам и двата, но пиша много повече за Истанбул, любимият ми град. Нося го в сърцето си. Известно време не можех да се прибирам, по политически причини, след военния преврат на ген. Еврен от 80-та. Сега се връщам често. Между другото, за този преврат има и в романа.

Виждате ли духа на Мехмед Завоевателя в днешно време?

Мехмед II е бил монарх, деспот, но просветен. И днес донякъде имаме авторитаризъм, ама без просветен елемент, ако ме разбирате правилно…

И какво е бъдещето на Турция?

Притеснен съм. Виждам как страната ми се отдалечава от демократичните ценности. Говорим за авторитарно отклонение - и с право. След този референдум, където „Да“ спечели с малка преднина, има риск от авторитаризъм със съсредоточаване на властта в ръцете на президента. Свободата е все по-ограничена, а без нея няма творчество.

Западът разбира ли Турция след референдума на Ердоган?

Има много напрежение между Европейския съюз и Турция. Това ме натъжава, защото оставам върл привърженик на присъединяването към Евросъюза. Написах и книга за това. За съжаление Ердоган сякаш обърна страницата. Но нещата са двустранни. И другата страна заговори за отхвърляне, което не бе добре прието в Турция. Надявам се обаче Турция да се върне към демократичните ценности.

Имали сте неприятни изживявания – и с военните, и с религията.Коя цензура е по-жестока: военната или религиозната?

Не е едно и също. След преврата от 80-та две мои книги бяха забранени – „Дълго лято в Истанбул“ за обида към силите за сигурност - и „Първата жена“ за накърняване на морала. Но това беше за кратко; после пак ги разрешиха. Преди няколко години обаче ме съдиха за романа „Дъщерите на Аллах“, за оскърбление на религиозните ценности. Е, това беше по-неприятно. Вярвам, че в държава, която се нарича светска и демократична, не трябва да съществува престъплението „богохулство”. Уважавам вярващите, самият аз съм от мюсюлманско семейство. Но моят роман подлага вярата на съмнение. А свободата на съмнението ми се струва съществена. Така че, беше ми тежко, но попаднах на добър съдия, който ме оправда.

Между военния режим и политическия ислям кое е по-малкото зло?

Знаете ли, на турски имаме поговорка: /кърк катър, кърк сатър – да се чуе!/ Или 40 катъра ще те разкъсат, или 40 сатъра ще те насекат на парченца. Не избирам нито едното, нито другото!

Искате ли да напишете роман за Ердоган?

Ами той присъства в последния ми роман. Там героите с много цинизъм говорят за тогавашния премиер и малко за характерния му мустак.

Какво е България за Вас? Чели ли сте романа на Вера Мутафчиева „Случаят Джем”?

Да, чел съм романа на Мутафчиева доста отдавна, в турския му превод. Беше ми много интересен, защото Джем е бил нещастният принц на Мехмед II. Идвал съм няколко пъти в България. Харесва ми. Привързан съм, защото по майчина линия имам корени оттук. Моите предци са емигрирали от Шумен след войната от 1878.

Писали сте за Балканите. Те могат ли да съществуват без миналото?

За жалост видяхме етнически конфликти и надигане на национализъм. Аз лично бях свидетел на босненската драма и обсадата на Сараево; бях там. България беше пощадена, за щастие.

Писателят трябва ли да се противопостави на инстинктите на народа си?

Да. Писателят трябва да усети ритъма на сърцето на народа си, но преди всичко да опознае въображението му. Защото народът създава митове и легенди. А те понякога могат да бъдат опасни.

Да, има светъл и тъмен инстинкт.

Има ги и двете. Има малко мрачна злоба в народния инстинкт. Но не бива да представяме народа прекалено сурово. Хората са способни на добро така, както са способни и на лошо.

В романа за Мехмед има много смърт и много секс. Струва ли си да се пише за нещо друго?

Съвсем прав сте. Еротиката е повтаряща се тема в книгите ми. Сексът е част от живота. Когато ме съдиха за романа „Първата жена“, съдията каза: „Но Вие сте професор в Сорбоната, не Ви ли е срам да пишете такива работи?“ А аз отговорих: „Господин съдия, да правим секс не е срамно, защо да е срамно да го опишем?“ А смъртта ... Без смърт няма творчество. По-чувствителните творци често говорят за смъртта.

Вие как виждате смъртта?

С годините май започвам леко да се боя. Поне се замислям. Наскоро в Египет в Долината на царете усетих как тази хилядолетна цивилизация е била омаяна от смъртта. А в романа ми има смърт, защото има война. Ако можем да избегнем войната, ще сме постигнали много… Може да критикуваме Европейския съюз, но благодарение на него вече 50 години няма война, като изключим Балканите. Аз се боря за мир. И вярвам, че литературата има роля в тази битка.