Силви Вартан: Там, където има любов, има всичко

От песента "La Maritza": "Марица е моята река, както Сена е твоята... Но само баща ми сега си спомня за нея. Понякога..."

Понякога всеки има своя река. Когато Силви Вартан пее тази песен, не знае, че най-важният бряг за нея ще бъде там, където се чувства обичана. Днес иска да разкаже това на децата и внуците си. Научила го е от родителите си. Да знаят всички: любовта е най-голямото изпитание, най-големият урок. Това споделя певицата пред репортера на "Панорама" Катя Тодорова.

Катя Тодорова: Любовта ли е това, което съхранява хората, семействата, кара ги да успяват, въпреки всичко и така да преминат през живота?

Силви Вартан: А, да! Това е онази безпределна вяра, че ако си обичан, нищо лошо няма да ти се случи, нищо не може да те засегне. За мен родителите ми бяха богове. Бях убедена, че нищо лошо не може да ме сполети, защото тяхната любов ме пази. Винаги съм я усещала. Това е дълбокото чувство, което те кара да растеш и един ден ти дава сила и увереност в живота. Показва ти как да се отнасяш с другите хора, как да бъдеш отговорен към децата си и колко важно е да ги обичаш.

Момиченцето, което напуска на 7 години България, за да се превърне в световна звезда, днес разказва най-личните си спомени в книга, наречена просто "Мама".

От книгата "Мама": "... От последните ни месеци в България ми е останал смразяващият спомен за изчезнали хора. Един ден - съседката. Вчера я видяхме на опашката пред хлебарницата, а днес научаваме, че милиционерите са я отвели..."

Катя Тодорова: Когато седяхте на опашката за хляб с майка си и покрай вас минаваха милиционерите, разбирахте ли, че нещо страшно се задава, че нещо ще се случи?

Силви  Вартан: Да! Да! Винаги ме беше страх от милицията. От униформите... Винаги треперех да не би майка ми да изчезне. Затова здраво я стисках за ръката и я гледах в очите. Децата изпитват силни чувства, защото мозъкът им все още не може да даде рационално обяснение за случващото се. Но страхът е реално усещане. Подобно на животните, които усещат, въпреки че не могат да говорят. Тогава чувствах, че витае някаква опасност, защото имаше хора, които просто изчезваха. Когато виждах милиционерите на улицата, винаги се тревожех, че когато се кача вкъщи няма да намеря мама там. Затова все тичах, тичах по стълбите към нея.

Катя Тодорова: Вие разказвате в книгата един много труден епизод, когато един милиционер удря майка ви и тя безмълвно го понася. Кои сълзи на майките си децата никога не забравят?

Силви Вартан: Никакви сълзи не се забравят! Като видят децата един родител, дето плаче, никога няма да го забравят. Аз си спомням също баща ми, когато първия път слуша моята песен "Марица". Видях за първи път сълзи в очите му и никога няма да го забравя.

От песента "La Maritza": "... Всички птички от моята река ни пееха за свободата, аз едва ги разбирах, но баща ми знаеше как да ги чува..."

Родителите на Силви се срещат през 1934-та в Царска България. Илона Майер, която има унгарски корени, работи в сладкарница в центъра на София. Един ден там влиза красив подофицер - Жорж Вартан. В едно зимно утро отиват в църквата на сватбения си ден в шейна украсена с кокичета. Не подозират, че след няколко години ще трябва да окачат на прозорците си портрета на Сталин, защото така трябвало, докато планират бягство.

Силви Вартан: Мисля, че съм извадила голям късмет да имам такива родители. И такава майка. Майка ми беше една много елегантна жена... Елегантни бяха и душата, и животът ѝ... Винаги беше пример за нас. Нали  знаете, примерът възпитава най-добре. Говорихме си, споделяхме чувствата си, учехме се на достойнство и смелост от нея. Винаги се държеше добре, говореше добре, проявяваше щедрост. Учеше ни не само с думите, но и с делата си.

Катя Тодорова: Какво не му е наред обаче на днешния свят? Преди време майка ви е оцеляла едва. Днес хората са презадоволени, но не са щастливи. Защо?

Силви Вартан: Точно защото са презадоволени! Имат много, а децата са малко разглезени. Но не е грешката в децата. Те просто имат предимството и късмета да не живеят с трагични събития. А ние трябва да се молим все да е така.

Катя Тодорова: Идвате от Америка. Там хората направиха един шокиращ избор, може би. Защо? Какво се случва? Какво не могат да понесат хората в стария ред?

Силви Вартан: Имам чувството, че в момента сме се върнали в 30-те и 40-те години на миналия век. Хората усещат една безизходица и се опитват да намерят различно упование и решение на проблемите си. Навсякъде по света има нещастни, бедни и безработни. На много места царят войни и ужас. Някои твърдят, че това не ги засяга, но истината е, че не можем да останем безучастни към мизерията, страданията, бедността и умиращите деца. Всеки е засегнат в някаква степен. Над света тегне обща тревога. Това се усеща осезаемо.

Силви Вартан винаги се завръща в България, участвайки дискретно в различни каузи. Това също е урок от детството - да живееш просто и да връщаш доброто. Винаги ще си спомня първата си Коледа във Франция, когато току-що пристигнали от България и за първи път видяла коледни светлинки.

Силви Вартан: Баща ми търсеше работа. Беше точно преди Коледа. А на мама много и се искаше да празнуваме. Някъде на улицата намери голям боров клон и го занесе в хотелската стая. Купи две свещички. Това беше украсата ни. По-важното е, че се чувствахме щастливи, защото бяхме свободни. На мама и татко им беше мъчно за близките, които бяха оставили, но едновременно с това се радваха, че са ни спасили. По това време нищо материално нямаше значение за нас. Важна беше единствено свободата ни.

Катя Тодорова: Изглежда е вярна старата притча, че там, където има любов, има всичко?

Силви Вартан: Да! Вярно е. Това е вярно! Много е важно с какви хора живееш. Знаете ли, че с родителите ми четири години живяхме в една стая в много малък хотел. Да не си помислите, че е бил палат! Аз спях с мама, а брат ми - с татко. Всичко правехме заедно и много се обичахме. Сами четиримата в една напълно непозната страна. Освен татко никой от нас не говореше френски. Но е толкова хубаво да видиш, че родителите ти са свободни. Никога не ги чухме да кажат нещо лошо за някого, да демонстрират завист, да обсъждат този или онзи, да се оплакват колко сме нещастни. Точно обратното! Винаги казваха, че сме извадили голям късмет. А когато баща ми си намери работа, направо изпадна в еуфория! С първата заплата купи сирене, а мама направи баница. Даде я в пекарната отсреща, защото нямахме печка. Хората по онова време бяха много мили. Сега времената се промениха. Всички мислят само за себе си. Но тогава знаете ли какво направихме?! Мама и татко изпекоха баницата, сложиха и късмети вътре и стана празник! Толкова беше хубаво! Истина е - ако имаш истинска любов, нищо друго не ти трябва!