Слепият приключенец

Наричат го „слепият приключенец“. Защото, когато ослепял, англичанинът Майлс открил себе си.

Майлс Хилтън-Барбър: Ослепях на 21. До 50 мислех, че не мога да бъда щастлив. Преобърна живота ми моят брат Джефри, който също е напълно сляп. И двамата имаме генетично наследствено очно заболяване. Джефри живее в Дърбан, Южна Африка. Сам построи опипом десетметрова яхта в задния си двор и реши да плава до Австралия, абсолютно сам, абсолютно сляп, с говорещи навигационни уреди. Казваха му: „Джефри, ти не просто си слепец, ти си глупав слепец“. Но брат ми стигна Австралия за 53 дни, оцеля в буря. Тогава и аз осъзнах, че вече не трябва да играя жертвата. Не можем да контролираме външните обстоятелства, но себе си можем!  Това бе моят отговор. И така, петдесетгодишен, аз станах „слепият приключенец“ по примера на лудия си сляп брат.

И после Майлс прекосява пустини, качва върхове, участва в ралита, гмурка се в океана, бяга в маратони, опитва да стигне Южния полюс и дори управлява самолет. С ко-пилот прелита от Лондон до Сидни - 21 000 км, 21 страни, половината свят.

Майлс Хилтън-Барбър: Винаги съм мечтал да бъда пилот. Баща ми пилотираше изтребител през Втората световна. 18-годишен, аз кандидатствах за военно-въздушните сили, но ме изритаха, защото зрението ми вече се влошаваше. На 50 обаче реших, че е време да се захвана с мечтите си. След като очите ми не стават, ще използвам ушите. Направих говорно устройство за летателните уреди и когато летя, просто натискам бутони - за ъгъла на наклона, въздушната и наземната скорост. Така че, мили българи от бизнеса, ако искате да растете, не мислете за глупостите от миналото. Искате ли да увеличите пазарния си дял с 50%? Ами измислете как, по дяволите, да го направите! Последното нещо, за което мисля, е слепотата ми. Започвам с мечтата – и после мисля как да я осъществя.

Съжалявате ли, че не достигнахте Южния полюс?

Майлс Хилтън-Барбър: Исках да бъда първият сляп човек на най-високата точка на света – Еверест и на дъното на света – Южния полюс. От Еверест ме върнаха, защото имах височинен проблем, но качих Килиманджаро. Там реших да покоря Южния полюс. И ето, пътувахме по-бързо от другите частни експедиции. Имахме страшни моменти. Но се справяхме. След 37 дни обаче пръстите ми измръзнаха. Бях ужасно разочарован. Само че провалът е временно състояние. Победителите никога не се отказват, а отказващите се никога не побеждават. Накрая ще съжалявам само за това, което не съм опитал въобще. Да, провалът е част от живота. Но няма напразно преживяване; всяко едно обогатява живота. Затова, спрете да чакате да се променят обстоятелствата! Разширете границите на живота си сами!

Но все пак имате ли граници? Ние имаме ли граници?

Майлс Хилтън-Барбър: На визитката ми пише: "Съществуват само границите, които си поставяме сами". Да, имаме граници, но понякога те са глупави. Трябва да опитаме, за да видим дали можем. Преди няколко месеца пробягах един чудесен маратон сред лозята на Бордо във Франция и завърших 66-ти. Не спечелих, но събрах много пари за деца, които са родени слепи в развиващия се свят. Ето това си струва.

Вие говорите на българите, които водят в проучванията за песимизъм. Можете ли да мотивирате песимисти?

Майлс Хилтън-Барбър: Песимистът е Пепеляшка с амнезия. Човек, който не знае кой е. Щастието е резултат от постижения, не от бездействие. На всички песимисти в България ще кажа да опитат нещо ново, за което винаги са мечтали. Животът е това, което направиш от него. Удивително: аз съм по-щастлив, по-удовлетворен и по-успешен сега, като слепец, отколкото, когато виждах. Живея в абсолютна тъмнина. Сигурен съм, че Вие сте красив като Брад Пит, ама не мога да Ви видя. Но моето днешно щастие извира от това, което става в сърцето и съзнанието ми.

Значи Вашата болест Ви е направила изключителен. Трябва ли да благодарим на проблемите си?

Майлс Хилтън-Барбър: Бях на единадесетдневен ултрамаратон през Китай до пустинята Гоби. Като стигнахме Тибет, на 4200 метра надморска височина, един много известен германски бегач ме потупа и каза: „Слепи човече, за някои кризата е краят на качествения живот. За други е началото. За теб кризата е била начало?“. В Англия смятат, че инвалидността понижава качеството на живота. Но на визитката си имам снимка от дъното на Червено море: един приятел, парализиран от гърдите надолу - а аз го бутам в инвалидната му количка по дъното на морето, като намирам пътя с бастуна си. Двама души с очевидни недъзи – един парализиран и един сляп като прилеп. Но си прекарват добре. Един индиец плачел, че няма обувки, докато не срещнал друг, който няма крака. И вие, чудесни българи, сте благословени. Седите и ме гледате, значи сте имали пари за телевизор. Имате чисти дрехи в гардероба, храна в чинията, може би дори малко пари в банката. Ама Вие сте по-богати от повечето хора на света! Щастието е да благодарим за това, което имаме, а не да се оплакваме за това, което нямаме. Моят живот започна на 50, когато ослепях. Сега съм на 66 и все още се чудя какъв да стана, като порасна...  Единственото специално нещо в мен е, че съм обикновен. Питайте жена ми. Тя ще Ви каже: "в Майлс няма нищо специално". Нали знаете? Зад всеки успешен мъж стои една изненадана жена.

Можете ли да почувствате болката на другите?

Майлс Хилтън-Барбър: Да, до голяма степен. Повечето от това, което влиза в главата, идва чрез очите. А аз слушам сърцето. То говори от Вашата уста.

Какво научихте за живота и болката?

Майлс Хилтън-Барбър: Че имаме само един живот. Изкарвам си хляба като корпоративен лектор и съм говорил на над 900 фирмени събития в 72 страни; сега съм тук във вашата прекрасна България. 80% от шефовете, които срещам, не са щастливи. Те са стресирани, преработват се, балансът между личния живот и работата им е тотално объркан. Ядат и пият много, не спортуват достатъчно. Питам ги: „Какво правите?“. „Майлс, искам да съм успешен“. „Защо тогава пилееш  живота си заради неща, които не те правят щастлив? Колко глупаво!” Върни баланса; личния си живот върни. Махни стреса, мини на диета, спортувай! Знаете ли, израснах в Зимбабве, тогава се наричаше Родезия. Там държах ръцете на няколко умиращи, включително близки приятели. Никой от тях не каза „Майлс, ще ми се да живея още, за да стана най-богатият човек в гробището! Или - ще ми се да имах Айпад преди да умра“. Говореха само за разбитите връзки, обърканите отношения с деца и родители. Миналата година, при голяма минна авария, намериха бележка в джоба на загинал миньор: „Сине, прости ми“. Мили българи, не чакайте смъртния одър, за да осъзнаете, че животът е за хората. За отношенията с тях. И още, животът не се мери с броя на вдишванията, а с миговете, които спират дъха ни. Затова вдигнете се и останете без дъх!