Спомен за Людмил Янков

В годината, в която отбелязахме 30-годишнината от първата българска експедиция на Еверест и в която наши алпинисти отново прославиха България, нека си спомним за Людмил Янков. Днес той щеше да навърши 61 години. За големия алпинист и човек разказва репортажът на Благовеста Такова за "Денят започва".

"Ние успяхме. Човекът в нас успя и този път да покаже своето съществуване." Тези редове написа в книгата си "Мечта отвъд долините" незабравимият Людмил Янков - героят от Еверест. Написа ги по повод успешното завършване на българската експедиция до най-високия връх на земята през далечната 1984 година. И с болката за загиналия приятел Христо Проданов, останал завинаги под безмълвния, суров и величествен мечтан връх.

Людмил Янков: Човек трябва да прави нещо. Преди всичко трябва да го прави за другите. Трябва да го прави за другите и да доказва себе си едновременно в това нещо..."

Людмил Янков живя така - като се раздаваше за другите. Така го помнят хората. И едва ли някой може да забрави безпрецедентната спасителна акция, която той предприе, за да помогне на Христо Проданов. Сняг, студ, лед, безмилостен вятър, мъгла, непрогледна тъмнина. И без да припомняме цифрите - онези близо 1500 метра денивелация, които той преодолява, достатъчно е да си спомним за голямото му човешко сърце, което го водеше в пустошта с единствената мисъл за приятеля.

"Този спорт се ражда заради приятелството, живее с него и умира със смъртта

на някой истински приятел...". Това написа Людмил Янков и продължи да се взира във върховете, забравил физическата болка от премръзналите пръсти.

Людмил Янков: Защо съм търсил понякога и не само понякога, а често - планината? Защото, вървейки в планината човек среща пред себе си нещо, което се вижда, нещо, което е обективно, нещо, което е реално и разчитайки на себе си, на своите сили, той може да го преодолее, да го превъзмогне и да продължи напред. И да бъде чист, да бъде сигурен в себе си, да бъде уверен, че е постъпил както трябва, че е постъпил истински. Че не е направил компромис със себе си, че не е объркал нещата, ще бъде сигурен и в приятелите си, които няма да го упрекнат в нищо. Може би затова обичам и планината.

"Винаги съм жадувал за тези стихии... Сякаш никога не съм живял в спокойно застиналия свят, който се е спотаил в краката ми безкрайно надолу, някъде много далеч и отдавна", призна Людмил.

Людмил Янков: "Една нощ в Рила наистина за пръв път, но не и за последен път, разбрах какво са звездите, почувствах ги като нещо, което прогонва от моето същество всичко лошо, всичко мътно, всичко неясно, всичко фалшиво. И така ги разбирам и днес. Жалко, че в тоя напрегнат, динамичен живот човек все по-рядко и все по-трудно намира време да се обърне към звездите."

Пред паметната плоча на Людмил Янков на втора тераса над хижа Мальовица и днес, като всяка година на рождения му ден - 11 август, се събраха негови приятели, последователи, хора, в чиито сърца споменът за усмихнатия мечтател, поет, писател и алпинист е още жив.

Върбан Тодоров, приятел на Людмил Янков: "Той живееше за другите."

Румяна Байрактарска: "Изключително скромен, изключително почтен, изключителен приятел".

Огнян Балджийски: "Той беше човек!"

Людмил загина в любимата си планина в свръзка с приятел. Загина тук, в Рила, под големите красиви звезди и сам стана една от тях.