Мечтата на Вероника от Вълчедръм

Ето я сега. Вече петокласничка. Най-малкия член на семейството от Вълчедръм, за което ви разказах преди 5 години. Може би си спомняте: Пламен и Албена току що се бяха върнали от една уморителна обиколка в търсене на работа, за да нахранят децата си. Предстоеше първият учебен ден. Точно като днес. Щяха да си легнат гладни, но децата им утре щяха да отидат на училище. Спазиха обещанието си.

Днес Мария много иска да ми покаже, че никога не са забравили спомена от онзи ден. И понеже е дете на новите технологии, ми пуска репортажа на „Панорама“ качен от някого, някъде.

Всеки от нас си спомня различни неща от първата ни среща през 2012-та. Аз как ми дадоха единствения си чадър. Как плакаха над бележника с шестици на Вероника.

Те си спомнят много повече. Хората, които са им помогнали след това.

Албена и Пламен Канчини: „С книгите много ни помогнаха,с дрехи за децата, с добри думи, насърчаваха ни, даваха ни кураж, точно това, което ни трябва..."

Албена Канчина: „То, ако се не бориш и само седиш и чекаш нищо няма да стане. Трябва и да се бориш, да работиш, да тичаш, така е..."

След 5 години пак сме в същия двор.Пак така се борят да оцеляват всеки ден. Пламен обикаля за работа, каквато намери. Няколко пъти е ходил за по-няколко месеца в Гърция. Не могат да се разделят за дълго. Понякога се случвало така: те плачат в къщи, той по телефона.

Албена Канчина: "И трите ми деца, като са се раждали, е плакал и ги е къпал и е сменял памперси, ще ме извиняваш, че ще го кажа пред цяла България, и е прал с мене, защото ние на ръце перем. 40 дни след като излизах от болницата, не ми е давал нищо да пипам...”

Албена Канчина: "Имало е моменти с Пламен, когато сме яли един път през деня, но за децата винаги е имало. Знам какво е да няма, знам какво е да има. Имало е моменти, когато Пламен се е прибирал с 1000 лева от Гърция. Първото нещо, което правим тогава, е децата да се облекат, да се обуят. След децата съм аз, а понякога за него пак е нямало нищо, но той казва: вие като сте се облекли и обули, и аз съм облечен обут. Имало е моменти, когато ни е пълнил масата с храна, малко по-хубава храна, която не сме могли да си позволяваме. Ние си похапваме, а той седи до нас и чопли като някое мишле и не пипа. Викам: Хайде почвай. А той: Първо вие яжте, после аз.Искам да ви гледам как си хапвате..."

Те всъщност имат много повече, отколкото си представят. Много повече от „имащите“.

И ето ги сега. Вероника е завършила с отличие гимназията. Много и се искало да учи педагогика в Софийския университет. Не успели да съберат парите за таксата. Ще опитат догодина. Готова е да учи задочно и да работи. Десетокласникът Матиас е „повелителят на животните“ в техния двор. Говорят си на някакъв таен език. Петокласничката Мария е артистът в семейството. Разсмива всички. Обича да имитира актрисата Илка Зафирова от филма „Вампири и таласъми“. Пазят като скъпоценност старите си книжки.

Вероника Канчина: „На Иван Вазов „Разкази и пътеписи“, стихосбирката на Елисавета Багряна и „Железният светилник“ на Димитър Талев. Има още много книжки, но ги чета онлайн, защото тук трудно се намират, такива, които обичам да чета.”

Мечтата на Вероника да бъде студентка е отложена. Затова е малко тъжна, когато си помисли за онези, които макар да нямат нейните трудности, се оплакват. Отказват се. Не се борят за нищо.

Вероника Канчина: „Не знам какво да им кажа. Изпускат си шанса. Да имаш средставата да продължиш да учиш и да казваш аз не мога....? Трудно е, когато нямаш достатъчно средства, и в същото време искаш да постигнеш нещо, а съдбата винаги е срещу теб. Много пъти ми се е случвало да се изправям срещу съдбата, много пъти съм оставала разочарована, но винаги съм намирала някакъв начин, късче надежда за да продължа напред...”

Любимият стих на Вероника е „Братчетата на Гаврош“. Приема го лично. Познава много такива “братчета“. Затова иска да ни го припомни.

Вероника Канчина: „Защото и днес има много бедни деца, които нямат защита от никъде. Те са добри, но всъщност бъдещето им е пропиляно.Те може да имат много възможности, но след като нямат подкрепа от никъде, няма кой да им протегне ръка, те просто са сами и си нямат нищо...освен добротата. Има много бедни гаврошовци днес."

Албена Канчина:„Катя, аз за какво съм си мечтала няма да повярваш. Гледала съм по-малките деца на майка ми, мечтала съм да ходя на училище, мечтала съм да имам хубави дрехи,да имам хубави играчки..."

Казва го заради собствената си история. Понеже не може да я сдържи в себе си. Израсла е в интернат. Спомените и оттам са по-милостиви, отколкото към собственото и семейство. Иска да ги разкаже заради тези, които не пускат децата си на училище.

Албена Канчина: „Правят лошо. Ще ви кажа защо. Защото и аз съм отгледана в такова семейство като малка, не съм ходила на училище, ходила съм до четвърти клас, с втори баща, бита, изнасилвана /колкото нея съм била, сочи малката Мария/, спала съм по улиците, по пътищата, по вратниците на хората. Една година ме беше затрупал снегътк навън... Не зависи от децата. Децата може да искат да ходят на училище, но родителите им щом не ги пускат и не им позволяват, и не им помагат да ходят на училище, децата нищо не могат да направят..."

Пламен Канчин: "Благодарение на моите родители аз съм сакат човек! Ще попиташ защо съм сакат човек?! Защото съм без образование, нямам работа, а където и да отидеш и да има някъде работа ти искат поне 8-ми клас, 12-ти клас. И някои хора ни съдят, защото сме легнали на социални помощи и точим държавата. Но аз искам работа, не искам социални помощи."

Пламен Канчин: „Какъвто си направиш живота, такъв ще бъде. Както си зачеваш супата,така ще я кусаш, както се казва тука по северняшки. Ако днеска работиш, ще изкараш, ако си мързелив, ще гладуваше не само ти, но и семейството ти. Ако се изкъпеш ще си чист, ако не, ще ходиш мръсен и няма да си приет никъде.”

Петлите по двора кукуригат с такава сила,че заглушават думите на стопаните си. Сякаш искат да сложат край на тъгата.Но го прави малката Мария. Обикновенно разказва смешки, но сега изненадва всички със стихче за Левски. Решила е, че така ще зарадва майка си.

Денят се е разполовил и е време да се погрижат за животните. Време завесела суматоха. Матиас дава вода на зайците, Албена се бори с малките прасенца, Вероника бяга от кокошките, Мария иска да ми покаже козелът Гошко, който обичал да се бие. С благородство ни наблюдава кобилата Марта. Тя е истинска скъпоценност за семейството. Подарък за Матиас от баща му.

Неусетно в двора се е върнала радоста от живота. И влиза един чакан гост. Дядо Монко. Преди 5 години той пак дойде така.

БНТ: "На колко години стана?"

Дядо Монко: "Не помня. 28-ма година съм роден."