Вирусът, животът и смъртта - говори д-р Сибила Маринова

В предаването
Части от предаването
Всички броеве

Сибила Маринова: „Направихме в цялата болница план как ще действаме. Преструктурираха се отделения… И да, въпреки че тренирахме, влезе неразпознат Ковид в чистата реанимация, пациентка с много придружаващи заболявания, която пристига с оплаквания от задух“.

Било в началото на епидемията. Анестезиологът д-р Маринова и другите на смяна не предположили, че става дума за коронавирус.

Сибила Маринова: „И понеже и близките й скриха истината от нас, че има завърнали се в семейството от чужбина, въпреки че многократно ги питахме. И едни 24 часа тази пациентка остана неразпозната, че е коронавирус“.

24 часа се оказват достатъчни, за да се заразят 3 сестри и една санитарка в реанимация на Търновската болница. Д-р Маринова, която ръководи отделението по анестезиология и интензивно лечение, няма да забрави какво изпитала тогава.

Сибила Маринова: „Чувствах вина. Затова, че не съм успяла да ги предпазя. Въпреки че тази вина не е моя, но аз така го усещах. Че не съм направила абсолютно всичко да ги предпазя, много ми тежеше това нещо“.

Днес колегите й вече са добре. А тя останала на първата линия.

Сибила Маринова: „Повечето хора смятат, че няма такава опасност. Много е странно, че трябва да се случи на някого конкретно, за да повярва. Когато гръмна Чернобил преди години, тази радиация никой не я видя, нали? Обаче хората вярват, че имаше радиация. И то имаше. Коронавирусът също не се вижда така от обикновените хора. Нали той не маха във въздуха? Но го има, съществува, опасен е, все още няма лечение, заразен е и причинява тежки поражения на белия дроб“.

Затова мнозина лекари, сред които и тя, се обидиха от тази снимка, направена в благоевградска дискотека: купон и танци в лекарски гащеризони.

Сибила Маринова: „Това е обида според мен към цялото лекарско съсловие. И поведението на хората също е леко обидно, защото има хора, които не се прибираха седмици. Има такива, които все още не се прибират при близките си, за да лекуват тези болни. Една от специализантките си изкара рождения ден при коронаболните в реанимация“.

Сибила Маринова: „Спазването на някакви правила по принцип на българина, като че ли му е много трудно. И даже имам чувството, че има някакъв национален спорт, да нарушим правилата, за да докажем колко сме готини… Защо тази маска да ограничава нечия свобода? Чувате ли ме как говоря през маската, ако някой иска да каже нещо, ще го чуят и през маската. Това е обществена отговорност. Която на нас ни липсва. Това да се погрижиш за другия, да запазиш здравето и живота на другия. Няма по-ценно нещо от човешкия живот. Няма такова нещо. Човешкият живот няма цена. Това е най - ценното нещо. Ако не си жив, за какво са ти всички материални придобивки, за какво са ти тези празненства, ако това ти е последното празненство“.

Сибила Маринова: „Аз миналата година загубих майка си. Тя почина в моето отделение. Моето, то не е мое, в нашето отделение. Много е тежко. Да знаеш, че този човек няма да го върнеш, че няма да го видиш повече. Точно едно такова лекомислие, заради нещо такова, да не можеш да си прегърнеш близкия. И да го видиш. Защото всички повтарят, ама те са възрастни хора и са с придружаващи заболявания, искам да питам хората смята ли някой от вас, че има повече право да живее от някой друг“.

Зад нея стоят 21 години стаж. Никога няма да забрави един от първите си случаи. Викнали я в спешното - да посрещне дете в шок след катастрофа.

Сибила Маринова: “Ние веднага го закарахме в операционната и започнахме да звъним, да търсим някой, някакъв консултант, детски травматолог, някой, който да дойде да помогне. Защото то е все пак дете и не можахме да намерим никой. Tо детенцето през цялото време ме питаше - аз ще умра ли? Това 4-5 годишно дете да ви задава въпрос - аз ще умра ли? Просто беше потресаващо“.

Детето оцеляло. Оттогава до днес д-р Маринова знае колко трудно е да преговаряш със смъртта. Може би затова се е посветила на една друга кауза - донорството.

Сибила Маринова: „Донорството го приех за своя кауза, защото един вид, тогава е надхитрена смъртта. Надхитряваме я смъртта. Защото чрез донорството частица от някого остава да живее у някой друг, така продължаваме живота“.

Сибила Маринова: „Вярвам в много неща. Вярвам в науката. Вярвам в Бог. Може би ще ви изненадам. Но вярвам в Бог. Аз съм християнка. Вярвам в екипа си. Защото са доказали, че са хора, на които мога да вярвам. Вярвам и в себе си. Въпреки че бях доста разклатена. И вярвам в доброто, въпреки всичко. И вярвам, че доброто винаги побеждава. В това вярвам. И се надявам скоро да се случи“.

Акценти