Истории за бежанците и нашата човечност

Какво е да си бежанец в България? Какъв е животът във и извън бежанските лагери? Репортерът Мая Димитрова и операторът Огнян Колчаков разказват в "Денят започва".

Халил чува тази песен в Сирия. Преди светът да се разпадне. Когато 19-годишните момчета все още можели да мечтаят… Днес той, макар и несръчно, се опитва да сглоби мелодията. На прашните поляни в центъра за бежанци в Харманли една сирийска песен и едно момче се връщат към живота.

Халил – 19 г., Сирия: "Пред очите на всеки от нас са убивани хора. Виждали сме кръвта. Толкова лоши неща се случиха. Взехме си само дрехите и дойдохме тук, за да бъдем в безопасност, да живеем."

Ивана се ражда в България. С българско име. За да й носи късмет. За да остане недокосната от злото. За да бъде новото начало в един друг свят.

Мажд – 26 г. банков служител, Сирия: "В Сирия вече няма живот. Бях студентка, заради войната не завърших. В Сирия

вече нищо не можеше да се прави. Освен да стоим заключени и да чакаме да умрем."

Али - 28 г. адвокат, Сирия: "Веднага щом се дипломирах, започна войната. Имахме планове за бъдещето, но всичко това вече го няма. Изгубихме го."

Нерода – 29 г. адвокат, Сирия: "Искаха да се бия, а имаме нужда от мир, имаме нужда да продължим живота си. И аз, и приятелите ми, и всички хора тук."

Халил – 19 г, кандидат-студент, Сирия: "Никой от арабския свят не отвори границите си за нас. Направихте го вие.

Затова ви обичам. България стана моята държава. Благодаря ви."

Хаджим – 34 г.: "Спасибо, България, спасибо."

Всеки един има своята трогателна история. За майката, болна от рак и останала в Сирия, за трудния път дотук, за нощите в гората. Отсега нататък обаче тяхната история става наша. История за нас и нашата човечност. На десетина километра от лагера в село Българин животът тече кротичко. Добри хора, за които думата бежанец звучи малко абстрактно.

Али, село Българин: "В тоя моя квартал няма лоши хора, всички се познаваме... То е от много зор, не е от хубавото дет' бягат там. Все пак трябва да се помага."

Баба Мария и Митко - село Българин: "Не знам, ба, как ще настанят? - Няма свободни къщи. - Няма свободни къщи, а, нали, Мите? - Да. Има и по-богати държави, но нали затова минахме към тях, да можем да затваряме портата."

Запознайте се с Мая. 14-годишното момиче, което, заедно с още 9 човека, живее на 20 квадрата. И мечтае да учи български.

Мая- 14 г., Сирия: "Искам да си имам български учебник и да науча български език, но никой не ми дава български учебници. Искам да уча, но не мога. Искам да ходя на училище, но нямаме пари. Когато бях в Сирия, исках да стана учен, но дойдох тук и вече не ходя на училище."

Мая е в бежанския център от шест месеца. През това време нито тя, нито стотиците други деца като нея ходят на училище.

Момиче: "No school."

Бюрокрация. С това се сблъсква Зейдан, който няма откъде да намери десетките документи, за да приемат децата му в училище. Тези рисунки са на сина му – 10-годишно дете, преживяло твърде много ужасни неща."

Мухамад – учител, Сирия: "Тук няма учители, няма и учебници, а много хора искат да учат български. Обръщали сме се много пъти към администрацията, но молбите ни не постигнаха нищо. Никакъв отговор. Не знам защо."

Лагерът в Харманли не е място за деца. Въпреки че заема огромна площ, няма нито една детска площадка. За петгодишната Ариана 7 месеца са дълго време, а наоколо само бетон и огради. Единственият лъч светлина са усилията на доброволците.

Кенан – програмист, Сирия: "Помагам, защото децата се нуждаят от това. Не само като забавление, а като психологическа помощ. Да преодолеят травмите."

Хасна - 17 г, Сирия: "Опитваме се да направим децата щастливи. Всички сме виждали войната, сега мечтая за мир."

Отдалеч виждаме щастливата усмивка на Юсеф. Днес той празнува. След 7 месеца най-после е получил статут. Какво обаче се случва, когато с документа в ръка едно семейство без пари, без да знае езика и без никаква подкрепа прекрачи прага на центъра?

Мухамад - учител, Сирия: "Оставен си на съдбата - вън от лагера, сам се оправяй, никакво съдействие от държавата, това е истината. - Някой обясни ли ви как да започнете работа у нас? - Не, една от доброволките ни каза нещо? - но тя не е държавата? - Тя не е държавата, от там не сме научили нищо. Изобщо."

Държавата видимо няма интерес да интегрира бежанците. Тайничко се надява те да продължат към Европа и да се превърнат в нечий друг проблем. Според доклад на Сметната палата до 2013-та усилията на различните институции са оценени като пълен провал. Според друг доклад – на Съвета за бежанци и мигранти - 2014-та е годината на нулевата интеграция. А 2015-та – за първите три месеца социална помощ са получили трима, работа са започнали трима, в бюрото по труда като търсещи работа са регистрирани 17, от

хиляди. Това е резултатът от обединените усилия на министерства, агенции, общини, комисии. Хатаб също е бежанец, сам отваря закусвалня в Харманли и дава работа на 30 бежанци. На практика той е осигурил повече работни места от държавата.

Хаттаб Саид - гр Харманли: "България много добре. Има работа, много добре България. Аз не искам в Германия. Аз искам в България."

Преди две седмици Мухамад също получава своя статут. Питаме го знае ли за програмата за интеграция.

Мухамад - учител, Сирия: "Чувам за това от вас за пръв път…Когато ни дават статут, ни дават и документ, написан на български и арабски. Българският е добре, но копието на арабски изобщо не може да се прочете и нямаш идея какво пише, не знаеш правата си. На хартия много неща звучат добре, но на практика изобщо не е така."

Направихме опит да разберем какъв е броят на бежанците, включени в Националната стратегия за интеграция - бройката трябва да е ясна на всички институции, които следва вече да работят с тези хора. Това се оказа проблем - от Социалното министерство заявиха да се обърнем към Националния съвет по миграция. От Съвета ни препратиха към Агенцията за бежанците. От Агенцията за бежанците заявиха, че въпросът е сложен, ще им е нужна почти седмица, за да може експертите им да изяснят ситуацията, а ако много настояваме, ще прибегнат до Закона за достъп до обществена информация, който им давал право да отговорят след две седмици.

Добрина, с. Подкрепа: "В Харманли се разхождат безразборно. Може да се получи нещо, което не е желателно."

Жена - с. Подкрепа: "Няма къде да отидат, но не знам дали сме в състояние да им помагаме, защото и ние сме много бедни."

История за тях и нашата човечност.