Забравените села на България

Село без изход и без транспортна връзка със света. С 200 жители, повечето от които възрастни и болни. И много бедни. Кое е това село и как хората му стигат до някъде другаде? Историята следва в "Денят започва".

Гюргич е само на петнайсетина километра от общинския си център Ружинци и недалеч от Белоградчик. Дори и малки, тези разстояния са твърде далеч за местните.

Виолета Христова, жител: „От тука вземам кола и стигам до разклона долу, до шосето. Такъв ни е превозът на нас тук.“

Превозът им е според както го намерят, затова е объркан и несигурен.

Виолета Христова, жител: "Трябва да търсим кола, а сега колите като им увеличили всичко – и винетки, и всичко, и караш човек, той вика: пет лева и десет лева дотам, а отделно си пътуваш, докъдето си пътуваш и си плащаш пътя.“

Така е от около четири години, откогато през Гюргич автобуси не минават. А при невъзможност за частен превоз, хората вървят пеша.

Иван Петков, кмет на с. Гюргич: „Ами случва се, много често ходят четири километра пеша, за да хванат единствения автобус от Белоградчик за София, който пътува, за да се придвижат до Монтана или до София. Така е.“

За болните като баба Витана нещата са още по-сложни.

Витата Ангелова, жител: „Па ако не дойдат децата да ме вземат, бабо, с какво да тръгна? Аз съм оперирана, правих си 89-та на сърцето. Ама тогава беше евтино, а сега, бабо, така ще си умреш на пътя. Ни имаме рейс, ни имаме мост – горе се строшил, не можеш да ходиш за вода. Водата когато беше голяма отнесе и тоя мост до казана и оня горе, където селото ходи за вода. И ние сме…“

Късметлиите със собствен и евтин превоз са малко.

Емил и Петър са безработни, но поне магаренцето Пепа е на тяхно разположение.

Емил и Петър: „Това е превоз! Златен! Няма бензин, няма вода, няма прегряване, няма акумулатор, няма гуми! Винетки няма, без винетка! Ако не е то, трябва да гладуваш. Умираш! Аз съм малко… ТЕЛК-аджия, пеша не мога да се движа много-много… Лозята са ни доста далече, така че ако не е магарето. Много е лошо, разбирате ли, много! Нямаме превози, нямаме абсолютно нищо, нито автобуси! Вие сте минали сега, видели сте какъв ни е пътят. Така го направиха, като и пеши да не минеш из него. Да не говорим за другите села, ама те нашия що-годе, що-годе е по-добре. Но иначе… лоша работа.“

Малка утеха тук е наличието на магазин. И на доктор.

Витана Ангелова: "Ооо, това е че вземаме на вересия. Па и докторът ни е добър и като нямаме, ни дадат на вересия и така сме добре.“

Докторът всъщност е фелдшер. Идва като 25-годишен медицински кадър и остава да лекува хората в Гюргич цели 40 години. Радва се на голяма почит заедно с кмета.

Димитър Спасов, фелдшер: „Тук хората са доволни, защото няма кой да ги обслужва. Ако не сме ние примерно, то друг няма, то това е! Той е представител на местната власт, той трябва да осигурява всичко. Трудно е, за всичко е трудно. Аз ги преглеждам, ама виждате за лекарствата особено при нас, това е проблемът. Значи сега казват, че ще въведат нещо там… идентификатор ли, какво ли, не знам, палци… Е може ли нашите бабички, 80-годишни, да идат примерно в Монтана да си вземат лекарство и да ударят палец там? Невъзможно е това. Сега аз им вземам книжките, написвам им лекарствата, пращам ги във Видин, от там ми докарват лекарства – за тези по рецептурните книжки говорим – и идват тука, раздавам ги. Даже моята жена ги разнася, по домовете им ги носи, защото те не могат. Някои идват, ама някои не могат и тя им ги носи вкъщи, дава му – има си касова бележка, плаща си и готово, заминава.“

Поп в селото няма, но храм има. Отворен е и никой не го пази, но и никой не краде.

Така че по въпроса с автобусите нито кметът, нито хората могат да направят нещо, освен да изплачат болката си. А имат и пълната свобода да запалят свещичка и да се молят: колкото поискат и за каквото решат. То и без това друго не им остава.