Забравеният „човек от народа“

Това можеше да е красива история. Но не е. История от няколко Българии. Тя е за най-дългото българско очакване, което все не идва. Очакването за справедливост.

Когато писал песента „Красив роман е любовта“ Петър Витанов едва ли е подозирал, че някога животът му ще бъде заличен от омраза. В името на народа. И само синът му ще помни, че най-страшно те заличават, когато те забравят.

Божидар Витанов: „Ето това е наградата на цар Борис Трети за професионализма на баща ми, на Витанов. И заради това после трябваше да отговаряме...“

75-годишният мъж е Божидар Витанов. Единият от синовете на Петър Витанов. Неговият баща бил първият български радиоговорител. Автор на едни от най-популярните песни, на които се танцувало в царска България.

Божидар Витанов: „Царят му давал колата си, а знаете ли какво нещо е било това! Тогава в България е имало само няколко леки автомобила, а той му е давал неговият личен автомобил да прави репортажи.“

Петър Витанов бил син на пилот, загинал във войните. Изучавал риторика в Италия. Джентълмен и красавец. Даже имал кратка авантюра с Жозефин Бейкър. Спечелил второ място в международен конкурс за радиоговорители след знаменития Левитан. Канили го къде ли не. Останал в България. От патриотизъм.

Божидар Витанов: „От него запомних тази фраза, където работите, трябва да сте най-добрите, най-точните, най-умните...“

На 9 септември 1944-та Петър Витанов е репортер по улиците на София. Предава на живо по радиото идването на новата власт.

Спонтанно казва, че дава дума думата на „човек от народа“.

Божидар Витанов: „В момента минават партизаните, той се опитва да им каже, че предаването се води на живо. Но те не разбират, викат му, тук един наш човек иска да каже нещо. Тогава той измисля фразата „човек от народа“ иска да ви каже нещо и му дава думата...“

„Човекът от народа“, на когото дава думата, е Тодор Живков. Фразата отлита в историята, без той да знае, че утре ще бъде „врагът на народа“. На 30 септември 44-та е уволнен от радиото. Идва време за заличаване.

Божидар Витанов: „От Народния съд го спасиха културните дейци. Големите български артисти и инструменталисти."

Държавна сигурност никога не го оставила на мира. Тормозили го, защото бил „човекът разплакал българите на погребението на царя“. Уволнявали го, а той все си намирал нещо да прави. Основал група, после отишъл в кинематографията. Пишел песни. Някои си ги присвоявали. А той така спирал тормоза срещу себе си. Или молел милост за синовете си. Прибрали ги в лагери. Полковник от Държавна сигурност винаги му напомнял, че ще намерят начин да го пречупят:

Божидар Витанов: „Той по лична омраза казва: Витане, ние те изпуснахме 44-та година, но сега ще отговаряте и ти и синовете ти. Бият ме на „Московска 5“ веднъж, даже не знаех защо, танцувал съм американски танци. Някой път ме взимаха от улицата, аз не казвах на родителите си. “Хайде, елате за малка справка нещо“... След един такъв тежък побой ме затвориха в ареста, а аз там на земята намерих някаква клечка и с нея написах на стената “Смърт на комунизма!“ Влязоха, видяха, съсипаха ме... Казваха, ето го врагът на народа, ето го... А аз го направих просто от яд, защото ме биеха. Това е.“

Бил е на 17 години. Началото на 60-те. Изпращат го в каменоломните на Ловеч. Малко преди това са изпратили 19–годишния му брат в Белене. Интернират родителите им в село Овчарово, Шуменско. В дома им настаняват полковник от Държавна сигурност.

Божидар Витанов: „През месец юни-юли 61-ва убиваха по 15-20 души на ден. А там няма почивен ден. Аз оцелях, защото бях физически здрав. И защото нямах писмо. Който е пристигнал в Ловеч, има тайни иширети, така наречени, които си дават убийците. Ако има в писмото такъв иширет, не можеш да останеш жив каквото и да правиш.“

75–годишният мъж цял живот е носил в себе си спомена за труповете наредени в тоалетните. За недоубитите завързани в чувалите. За тоягите върху главите на слабите. За баща си сврян в хамбар на село. За селяните, които му носели хляб, защото ги учел на театър.

Божидар Витанов: „Те бяха възрастни хора, които го познаваха. До вчера му бяха слушали гласа...“

Синовете на Петър Витанов поемат различни пътища. Единият успява да избяга от България в Западна Германия. Другият остава. От обич. От патриотизъм. Също като баща си.

Божидар Витанов: „Те наистина ни разбиха живота! Не мога да простя като няма наказани. Ако има някакво наказание, но няма, те всеки ден ги възхваляват!..."

Ядосан е на днешна България. На умните, че не умеят да се борят с простите. На политиците, че са по-слаби от мафията. На телевизиите, че се продават чрез глупаци и фалшиви герои.

Божидар Витанов: „Цялата власт, която е в момента в България, е свързана с Държавна сигурност... Те са окупирали България, не виждате ли?! Институциите не работят, съдът ги пази, не дават никой да осъдят..."

Дали са си тръгнали подлите времена? Той не вярва. Но е виждал как злото може да преобърне света с лекота. Затова иска да не се примиряваме с безразличните и страхливите.

Божидар Витанов: "Аз съм човек, който обича България. Обичам държавата България. Патриот съм. За мен няма по-красива държава от България..."

Казва го като човек, който никога не е броил страданията си, а само-черно белите снимки с хората, които са напуснали живота му. Няма да забрави убиеца Газдов, но в паметта на сърцето му винаги ще бъде друг. Приятел от Френската гимназия, с когото заспивали един до друг в лагера в Ловеч.

Той знае: в живота винаги избираш кой да бъдеш. Дори когато най-страшно те заличават тези, които те забравят.