Когато синът им влиза в елитна гимназия, Елена и Румен не очакват, че ще бъде нападнат от новите си съученици. Но с течение на учебната година разбират, че нещо не е наред.

Елена: „Ние научавахме стъпка по стъпка и виждахме как ескалира проблемът. Агресията първо беше само с думи — чисто вербална, след което децата дистанцираха избрания в случая ученик, т.е. нашето дете.“

Румен: „Границата започна много често да се прескача от просто невинните закачки в наистина един тормоз — тормоз по време на часове, тормоз по време на междучасия, тормоз извън училище. Ако трябва да бъда честен, първата ми реакция беше и аз да стана агресивен, но е ясно, че това няма да доведе доникъде.“

Решението им е категорично - местят го в друго училище. Питат се защо именно техният син е бил набелязан. Радват се, че им е споделил преди да стане късно.

Елена: „Виждат, че детето е различно в поведението си и на тях не им харесва. Това е според нас най-основната причина.“

Румен: „Един голям проблем е срамът и тихото страдание, което много деца изпитват, поради срам да кажат това, което наистина преживяват и през което преминават.“

Навсякъде в България случаите на агресия идват един след друг. След фаталния инцидент в столичен мол в неделя ученик рани с нож момче в софийско училище, а момиче напръска с лютив спрей своя връстничка в Бургас. Според Елена и Румен насилието се превръща в пример за подражание.

Румен: „Когато ние сме били по-млади, бяхме свидетели на мутренските години. Сега се вижда едно възвръщане на мутренско поведение. Много лесно може да се размине. ‘Голяма работа, какво от това? Абе, ти лигав ли си, слаб ли си? Мъжко е да си агресивен.’ [...] И нещо, което преди е било малко или много неприемливо за обществото, сега като че ли има едно тихо одобрение.“

Елена: „Децата не са с лошо поведение сами по себе си, а това е нещо, което те придобиват впоследствие. И ако ние, възрастните, не обръщаме внимание и не успеем да намерим начин за комуникация с децата си, това ще се отрази на начина, по който те реагират и се отнасят към другите деца.“

Проучвания показват, че всяко трето семейство в България е засегнато от насилие, а едно на всеки две деца е било жертва или свидетел.

Юлия Андонова, Фондация „ПУЛС“: „В цяла България този проблем е сериозен. На някои места може да се говори повече, а някои случаи да достигат до медийното внимание. Но ако се разровим в статистиките на отделите за закрила на детето, социалните служби, Детска педагогическа стая, то ние ще разберем, че този проблем има много по-сериозни мащаби, отколкото можем дори да си представим в момента. Този проблем няма да се реши само от полицията, няма да се реши само от социалните служби, няма да се реши само от училището. Ние всички трябва да го решим заедно.“

Журналистът Милен Димов също повдигна темата. И неговият син имал подобен проблем в училище.

Милен Димов: „Агресията е пропила изцяло битието ни в нашата държава. И агресията е повсеместна, тя е навсякъде. Какво по-нормално от това децата просто да копират този модел, присвоявайки го за нещо нормално? Т.е. ти трябва да си агресивен, за да вървиш напред с лакти и зъби. С юмруци да си проправяш път. И бидейки силния, да успяваш в живота. Това е съвременното Евангелие, което се проповядва. И това е много, много, много жалко.“

Решението минава и през промяна на остарял закон от средата на миналия век. Но според експерти извършителите не трябва само да бъдат наказвани, а да получат внимание и подкрепа.

Милен Димов: „Те не са непременно вече криминален контингент. Голяма част от тях са там по линията на някаква мода и те са напълно спасяеми. Но трябва спешно в българското училище да влязат хора, които не просто да извадят нафталиновите книги и учебници отпреди един век, а напротив — които да заговорят на техния език, които знаят какво се случва в техните глави и какви са техните дефицити. Тези хора ги има.“

Юлия Андонова, Фондация „ПУЛС“: „Агресивното, девиантното поведение на младежите е техният вик за помощ и подкрепа, начин да привлекат вниманието на възрастните към това, че с тях се случва нещо много страшно. В момента важният разговор е как ние да помогнем на децата, които нараняват своите връстници. Разбира се, ние не подкрепяме девиантните прояви, но ние сме до децата и младежите, за да може да преодолеят това поведение и да израснат като различни възрастни.“

В новото си училище синът на Елена и Румен открива по-добра среда. Урокът е болезнен, но ги сплотява още повече. Децата могат да бъдат спасени, стига да има кой да ги чуе.

Румен: „Те трябва да се научат да общуват и да бъдат искрени, да не се срамуват. А ние като родители трябва да се научим да бъдем техните приятели, но не просто дружки, а да бъдем хората, които са на тяхна страна. Хората, които могат да помогнат да се сложат граници, които разбираемо да бъдат възприети.“

Елена: „Атмосферата в семейството, нещата, които се научават от децата в семейството, примерът, който те виждат, и любовта, която получават, разбирането, уважението — всичко това те ще го предадат след това и така ще бъде и в обществото.“