Всеки път когато гледам онзи гол на Емил Костадинов, в главата ми звучи речта на Ал Пачино от "Всяка една неделя". Животът е игра на сантиметри. Доказателството е на футболния терен.
И така се питам - къде щяхме да бъдем днес, ако ударът на Костадинов беше полетял с пет сантиметра по-нагоре? Греда и край на мача. Няма победа, няма световно първенство, няма и американско лято.
Но онази вечер в Париж сантиметрите били на наша страна. И три поколения българи се прегърнали и забравили за различията.
Роден съм през 1994 година - три месеца след гола на Костадинов - в годината на забележителна национална еуфория. Не си спомням световното в Съединените щати. Но не помня и по-голям спортен триумф след него. Затова още сядам до баба си, за да я помоля: "Бабо, я ми разкажи пак как Лечков нокаутира германците. За времето, когато вратарят спасяваше отбора, а не президентската си власт. И когато си ми запушвала ушите, за да не ме оглуши ревът на необузданото щастие."
Това било преди три десетилетия. А в неделя националите не уцелиха нито веднъж вратата на Грузия. Преди това управляващата коалиция се разпадна. Футбол и държава заедно в агония. Еуфорията изглежда като блян, заключен в миналото. Затова постоянно гледаме натам. За да си спомним кога за последно постигнахме нещо заедно. И броим.
28 години, откакто детронирахме световния шампион.18 години, откакто ни приеха в НАТО. 15 години, откакто влязохме в Европейския съюз.
И така броим ли, броим.

Годините стават все повече и повече. И вместо да строим бъдеще, потъваме в носталгия.
Колко необичайно е, че сме кръстили най-радостния месец от съвременната си история на друга държава. "Американско лято". Някои биха нарекли комплекс за малоценност. Сякаш успехът не е български, а нечий чужд. Но аз вярвам, че показва амбиция. Отишли сме чак до Америка, за да победим. И по-важното - гледали сме заедно в една посока.
Сега съвсем не е така - извън своите граници виждаме единствено причини да се скараме. Ядосани сме - на американците, на руснаците, на украинците, на северномакедонците, на бежанците, на еврото, на ваксините, на маските. И в отчаянието си, че уж нищо не зависи от нас, ставаме жертви на фалшив патриотизъм, който не проповядва любов, а омраза. А омразата не води до щастие.
Днес сме далеч от еуфорията. Но още мечтаем за нещо, което тя ни носи - близост. Затова не спираме да се връщаме към тези записи. Не е заради головете. Не е заради славата. А защото днес, повече от всякога, търсим път един към друг.
Футболът няма да ни помогне сега, видяло се е. Но от футбола ни е останал ценен урок. Че животът е игра на сантиметри. И ако искаме да бъдем истински щастливи, първо трябва да извървим сантиметрите помежду си.

Автор Петър Георгиев