Мощен и порочен олигарх. Схема между престъпници, политика и бизнес. Свят, в който никой не е напълно невинен. Всичко това във филма на хърватския режисьор Райко Гърлич “Всичко си има край”.

Ако всичко си има край, кога ще свърши корупцията по нашите земи?

Никога!

Че защо?

И когато последната светлина угасне, някой ще подкупи някого, за да получи огънче. То ни е в гените. Ако говорим сериозно, корупцията си тлееше тихо и във Вашия комунизъм, и в нашия социализъм. Следвах в Чехия. Отивам на кино: няма билети. А билетът беше една крона. Даваш две крони, касиерката се обръща и готово. Така че не е чудно, че тази дребна корупция се промъкна, особено в моята Хърватия, когато войната обърна всичко с главата надолу. Всъщност, войната направи общото частно. Цялата национална идеология беше просто пяна: размазва образа, за да може отзад да се краде. Когато фабриките се купуваха на половин цена, когато препродаваш построеното от нашите родители, когато всичко става частно от днес за утре… ако такива са основите на държавата, няма как да искате да изчезне за 30 години.

Но откъде идва злото във Вашия филм? От комунизма, от войната или от регионалните специфики?

Три седмици правих звуков монтаж в София. Показваме филма после и хората викат: „Този филм не е за Хърватия, а за България“. После идва премиерата в Загреб. И журналистите казват – това си е Хърватия, ясно е! После отивам в Белград и поне десет журналисти казват: това е филм за Сърбия. И за да доведа абсурда докрай: имах прожекция във Валенсия. И първата жена от публиката казва: Това не е хърватски филм. Това е Испания.

Явно не е проблемът в Балканите…. Чакайте, сбърках! Хърватия не иска да е от Балканите.

Хърватия ужасно се бои да не я изкарат балканска. Навремето във Виена казваха, че Балканите започват от Гара Юг. А в Загреб викаха: Балканите започват отвъд река Сава. Всички искат Балканите да са колкото се може по-далеч от тях.

Само България не може да ги избегне.

Ами да, тая планина си е при Вас. Смесвах филма в едно фантастично студио в покрайнините на София. На почивката питам: кои са тия високи върхове? Балканът! Е, най-накрая! Най-после! Ето го!

Да, никой не иска да е нито Изток, нито Балкани. А ние сме и двете.

И юг никой не иска да е! Трета лоша категория. Югът винаги е беден и прецакан навсякъде. Намираме сея в трилистника на нещастието.

Има ли нещо общо между темата на Вашия филм и протеста на студентите в Сърбия?

Е, най-ласкавият отзив за моя филм беше една снимка от Нови Сад. Студенти носят плакат: “Всичко си има край”. Има връзка. Сръбските студенти протестират след инцидент. И аз разказвам за инцидент. Вие бяхте в Белград и видяхте. Знаете ли, аз подкрепих студентите. Те са фантастични. Но сега започвам да се плаша.

Защо?

Ами с еуфорията може донякъде, после трябва да се прецизираш. Да си поставиш цел – политическа или не, това зависи от студентите. Те спечелиха гражданска Сърбия, даже и селата – и сега не могат назад. Козирката е само началото. После трябва да изразиш политическото искане на цялото движение. Ако това не стане в следващите 15-20 дни, боя се, че Вучич ще спечели огромна победа и че Сърбия ще изпадне в депресия, от която дълго ще се възстановява.

Той е един от най-известните хърватски режисьори. Артистичен директор на фестивал. Гост на София Филм Фест. Преподава кинознание в Хърватия и Америка.

Върнах се от Америка преди две седмици. Видях първите действия от тамошното бедствие. А то е по-голямо от нашето.

Че възможно ли е?

Ами възможно е. Там начело застана човек, когото психиатрите могат да определят като болен. Обграден е и задвижван от капитала. Олигарси го държат и манипулират. Всичко е само за пари. Всичко останало – депортации и пр. – са мъгла за неговите избирателите. А играта с парите първо ще удари тях. Аз не съм политически анализатор. Но имам чувството, че след две-три години Америка ще е на улицата. Започнаха стачки. Взимат се пари от университетите. А университетът и науката – това е най-голямото благо, което Америка държи от 1945. Аз преподавам в университет и знам какво означават тези лаборатории, институти, патенти. Това е богатството на Америка.

Откъде идва всичко това? От социалните мрежи ли? Или че интелектуалците вече не сочат пътя?

Интелигенцията много лесно прегърна национализма. Вижте Сърбия. Разбира се, има и почтени изключения. Но огромна част от интелигентите, които се бореха срещу социализма, от днес за утре станаха най-големите националисти, подпалвачи на война.

Защо нямаше катарзис за случилото се през 90-те, за войните?

Катарзисът идва тогава, когато страдащите видят, че причината за тяхното страдание е унищожена или поне наказана. Причината за страданието, бедността, разочарованието. Нищо не беше наказано. Вижте само Сърбия и Хърватия. Осъдените за престъпления се връщат след пет или шест години – и нищо. Ето Ви моята теза. В Югославия след Втората световна, за да наложат мир след ужасните бедствия, комунистите много бързо покриха с тънък слой престъпленията на усташи, четници, белогвардейци, всякакви. Под тази кора злото тлееше до 90-те. А тя беше тънка, защото сметките не бяха разчистени. Когато една страна не си разчисти напълно сметките със своето минало, то винаги се появява отново, в най-лошия вид.

Искате ли да бъдете глас на бунта и съвестта в свят, в който всички са твърде предпазливи?

Не. Филмът е нещо твърде красиво, за да се занимавам с политика. Но филмите ми имат досег с нея. Живеем в малки общества, особено сега, след като Югославия се разпадна. Там политиката има ужасно влияние върху ежедневието, надвисва над главите ни. Няма как да не прецака нещо. Говоря за малките хора, които имат проблеми с държавата. Те не са бунтари, не искат да правят революция. Искат да си живеят живота. Но държавите непрекъснато се занимават с тях и не им дават да дишат свободно.

Вие югославски или сръбски режисьор сте?

Навремето официално пишеше: югославянин. След 1991 пише, че съм хърватин. Чувствам се режисьор от Загреб. Хърватия е твърде абстрактно понятие за мен. От моите 12 филма десет са за Загреб, в Загреб. Разказвам загребски истории.

Но може ли да се вкопчиш в югославските митове?

Всяко общество живее от митове. Всички сме жертви на митологиите, с които сме израснали. Югославия имаше големи възможности, но имаше и тлеещ национализъм. Да се върна на сръбските студенти: те могат да разбият митологията на техния владетел – Сърбия, Сърбия. Тогава той ще е загубен. Докато тази митология все още управлява в Сърбия, докато всички телевизии, филми и таблоиди я помпят всеки ден, бунтът е невъзможен.

Значи първо трябва да спечелиш битката за разказа, после всичко останало.

Трябва да имаш своя история, а не чужда. Не стига да скочиш срещу чуждия разказ. Трябва да измислиш свой.

Казва майсторът на разказите.

Прекарах живота си в разказване. От това живея.

Вие защитавате общия език, който навремето се наричаше сърбо-хърватски. Не е ли и това мит, изкуствено творение, създадено във Виена?

Хайде по-леко с тези изкуствени творения. Всички творения са изкуствени. Европа е изкуствено творение. Америка - също. Нациите се създават и разпадат. Това не е естественият живот на растенията. Хората поставят границите и създават връзките. Но не знам как да отговоря на Вашия въпрос.

Вие какъв език говорите?

Говоря хърватски. Приятелите ми говорят сръбски, в Сараево - босненски. Не е нужно да си пускаме субтитри. Преди 10 години ние, 20 души, написахме отворено писмо до политиците на Хърватия, Сърбия и Босна с молба да не използват езика за политически цели, да не тровят младежта. Че можем да наричаме езика различно, но той е един. “Вечерни лист”, най-четеният вестник, писа на първа страница: „Искат да унищожат хърватския език”. Снимки на 5-6 души, аз сред тях. Започнаха да ме обиждат по улиците. Това беше просто апел национализмът да не използва езика като оръжие. В Хърватия правиха Закон за езика. Искаха той да включва наказание за тези, които не говорят правилно хърватски. Щеше да е добре, защото националистите говорят лош хърватски и щяха да пострадат. Но в крайна сметка махнаха този текст. И направиха закон без никакъв смисъл. Сложиха паметна плоча, президентът я откри... Парад на нищото! Езикът е живо същество. Не можеш да го сложиш в калъп.

След последните четири филма винаги казвате, че този е последният. Този последният ли е?

Казвам така, за да имам извинение. Много е трудно да правиш филми. Заради финансите. Говорим за милиони. Завършваш филма и ти се струва, че нямаш сили за друг. Затова казвам „той е последният, но може би не окончателният“. Влизам в седемдесет и осмата си година, може би било учтиво да спра. Но ме е страх да спра. Страх ме е, че ако спра, ще падна. Затова започнах да подготвям сложен, скъп и голям филм с продуцент, който твърди, че може да го направи за две-три години.

Желая Ви още! Благодаря и аз!

Благодаря и аз за пожеланията. Вашият хърватски е фантастичен. Направо съм изумен, че говоря на толкова добър хърватски с някого в София.