Лошата и добрата история – украинският историк от Харвард Серхий Плохий

Професор Плохий, в „Изгубено царство“ описвате руския разказ за Украйна. Но как разказ за „братство“ роди кървава война?  

В Украйна се разказваше виц за руснак, който питал украинеца: „Как ще си поделим обяда – поравно или по братски?“ Намекът е, че „по братски“ означава да откраднеш от украинеца. Тази шега показва как реториката на братската любов съжителства с реалността на имперския контрол, а още повече – с непризнаването на украинците като единица, като отделна нация. Това е част от руското имперско мислене още от XIX век. Путин с войната го върна в XXI.    

Но как можеш да противостоиш на този разказ? Западът отдавна го слуша. А и го поддържат великите: Пушкин, Достоевски, Ломоносов.

Прав сте. Трудно е. Империите, особено руската, създават привлекателни култури със световноизвестни личности. Дори с писатели, които не са руснаци… Например шотландци в британския случай и украинци в руския. Николай Гогол става известен с руската култура, Уолтър Скот с британската. Да, трудно е. Но каква е реалността? В края на ХХ и началото на XXI век, въпреки че има Уилиам Шекспир, Британската империя се разпада и отваря възможност за развитие на култури без имперски багаж. Украйна просто следва стъпките на много други, които са били доминирани от имперски култури. Започваме със САЩ, продължаваме с Индия и т.н. Така че задачата за Украйна е трудна, но сме в добра компания.   

Как Вие, историкът, гледате на Путин историка? Той използва историческия разказ, когато говори за Украйна.

Той е обсебен от историята, но от лошата. Която се корени в остарели, погрешни разбирания от XIX век. Разказът за великоруската нация, който отрича правото на съществуване на други извън нея: ами в света не го приемат много, поне от Втората световна, от разпадането на европейските империи. Това са остарели, имперски, опасни виждания. Това са вижданията на Уваров, министър на образованието в Руската империя след полското въстание от 1830, продължени от Соловьов и Ключевски, важни личности от руската историография от XIX век. След това са пренесени в постсъветска Русия от хора като Солженицин. Имат дълга традиция, но имперска.  Съвременните историци са я отхвърлили преди десетилетия, ако не и векове.    

Путин твърди, че Ленин е изобретил Украйна. Но самият той не укрепи ли украинската идентичност, като нападна Украйна?  

Като британските крале, опитали да потушат Американската революция и укрепили американската идентичност. Това е ролята на Путин. Разбира се,  Украйна, като идея и съвременна нация, предшества Путин и Ленин. Нейните корени са в средновековните традиции, а модерният национален проект се формира от 40-те години на XIX век – след Полското въстание срещу Руската империя от 1830. Тогава се създава и руският национален разказ. А за Ленин ще кажа, че той носи доста по-голяма отговорност за създаването на днешна Русия, отколкото на Украйна. Защото ленинският проект дава собствени граници на Русия в рамките на Съветския съюз, със собствени институции. Това е революционно! Така границите на Руската империя стават граници на СССР, а вътре в Съюза Русия получава свои. Това е страната, създадена от Ленин. Елцин я изкара от Съветския съюз през 1991, а днес Путин ѝ е президент. Както виждате, той е доста недоволен от тези граници. Ленин е ключова фигура. Но е създал модерната руска нация повече от всяка друга в постимперското пространство.    

Споменавате Средновековието. Но в книгата си Вие не говорите за ролята на средновековното българско царство в създаването на Московия, преди това на Киевска Рус. Каква роля играе то?

То е много важна част от формирането на Киевска Рус: с разпространението на християнството и по-важно, на българската версия на църковно-славянския до Киев и тамошните образовани елити. Този език е създаден за превод на гръцките писания. Но поетапно прераства в език на администрацията и имперската власт – говоря за Киевска Рус като империя. Това е езикът за християнизация на неславянското население на Киевска Рус, а и на маджари, угро-фини на север и на изток, включително части от днешна Русия. Така че България е много важна част от тази история. По-нататък, в късното Средновековие, българските епископи стават значими в Киев и другаде. Връзките между днешна Украйна (Киевска Рус) с балканските градове, те до голяма степен са част от българската история. Ако разгледаме модела на великоруската нация, пак ще стигнем до българските културни корени. Те са основен фактор в създаването на имперското понятие за великоруска нация, включваща руснаци, украинци и белоруси. А при формирането на модерния украински проект отново има български връзки, но не са толкова значими. 

В днешния ЕС българите са единствената нация, която е едновременно славянска и православна. Какво ще им кажете за войната, в която две славянски и православни страни воюват една срещу друга?

Те трябва да знаят, че всяка славянска нация трябва да има същите права, каквито имат българите. Украйна е славянска и предимно православна, Русия е по-малко славянска, но може би по-православна. Но не е там въпросът. Идеята е, че руснаците и украинците имат правото да решават сами. Украинците бяха направили своя избор, който е много български – да бъдат част от Европа и да се погрижат за сигурността си. Друга нация се опитва да ги спре. Прави по начин, който част от украинската църква нарече „братоубийство“, „грях на Каин“. Това е важното. Ние сме изправени пред най-голямата война в Европа от 1945 насам; тя се опитва се да възпре суверенния избор на славянска и предимно православна източноевропейска нация да тръгне по пътя, по който се движат българите.  

Написали сте книга и за руско-украинската война. Дали Украйна може да я спечели?   

Като историк нямам съмнения. Дори само затова, че живеем в ерата на разпада на империите. Процесът може да е дълъг. Знаем го от разпада на Османската империя – българите, повече от всеки друг. Процесът може да е и кървав – българите знаят и това. Но България я има на картата и сама взима решенията си. Турция също я има, но не е Османска империя. Не виждам причина да мислим за Руската империя различно от Османската – и за Украйна различно от България. Това е историческата гледна точка. Разбира се, всички сме хора и времето ни на този свят е ограничено. Искаме да знаем какво ще се случи утре. Този въпрос е много по-труден. Като историк си представям крайния изход, но е много по-трудно да кажа какво ще се случи утре. Може да има неуспехи – българите го знаят добре. Но във войните, които българите водиха, се градеше нацията и решимостта ѝ да остане по пътя на независимостта и достойнството. Това най-вероятно ще бъде най-важният резултат от войната. Независимо кога и как тя ще завърши, идеята, че украинците не съществуват като нация, е мъртва.  Тя умря и в съзнанието на украинците, и в останалия свят. Ще отнеме време да го разберат и руснаците. В исторически план съм оптимист. В краткосрочен план съм много притеснен какво ще се случи утре.

С избирането на Доналд Тръмп този процес ще бъде ли забавен, преустановен или обърнат? Вие сте в щатите и го усещате.   

Усещам притеснение и несигурност. С 90-95% вероятност ще се случи следното: президентът Тръмп ще започне преговори. Ще окаже натиск върху Украйна и Русия, за да сложи край на войната, като използва настоящата фронтова линия. Резултатът от това е напълно неизвестен. Едно е да събереш страните около масата за преговори, друго – да постигнеш споразумение, което да доведе до нещо осезаемо в краткосрочен план. Говоря за войните във Виетнам, в Корея, най-големите войни в света след 1945. Там преговорите продължиха с години.  

Но как ще излезе Украйна от войната? Написали сте книга за Михайло Хрушевски, който предлага украинската идентичност да не се отказва от понятието „Рус“. Възможно ли е Украйна да си върне определението „Рус“?    

Да, смятам, че накрая това може да се случи. Решението на лидерите на украинския национален проект от XIX век да се премахне „Рус“ от определението за Украйна е продиктувано от тактически съображения и опасения. Дори академичните среди не са могли да разграничат Рус, Рутения и Русия. Сега вече в академичната общност това е факт. Но отне десетилетия, защото руският език, колкото и да говорят как бил богат, не е разграничавал Русия и Рус, която не е Русия. Имало е и политически причини. През XIX век украинските лидери решили, че било твърде объркващо да се води битка за „Рус“, с несигурни резултати. Затова приемат за име на модерния украински национален проект „Украйна“. То също има исторически корени, но демонстрира ясна разлика между Украйна и Русия. Същевременно, Хрушевски и хората му приемат за герб на Украйна тризъбеца. Той е, ако не герб, то поне символ на киевските князе. Украйна никога не се отказва от корените и наследството на Киевска Рус. Но поради прекалената терминологична близост терминът Украйна става доминантен. Той ще продължи да доминира, докато от Русия идват твърдения, че украинците не съществуват като отделна нация. В дългосрочен план,  промените, вече настъпили в академичните среди, може да се разпространят и в политиката, така че Украйна да се чувства по-комфортно при употребата на термина Рус. Но сега не е времето, нито моментът.

Какво е чувството да пишеш историята на нацията си, когато тя е в опасност? Можете ли да бъдете обективен?    

Често чувам този въпрос. Дори първо си го зададох сам. Ето моят отговор: позицията ми щеше да бъде една и съща при всяко нападение срещу която и да е суверенна страна, излязла от имперска разруха. При всяко нападение - руско, немско, американско, британско, френско - бих бил на страната на суверенитета и международното право. Това е позицията ми за руската агресия срещу Украйна. Тя нарушава международното законодателство, отрича правото на хора и нация да съществуват като такива. Това е неприемливо. Независимо дали е Украйна или не – и дали аз съм украинец или не -  ако приема друга позиция за Украйна, Беларус, България, ще тръгна срещу основополагащи ценности на международния ред, на днешната световна култура. Не се виждам на страната на държава, която нарушава международните правила и се опитва да унищожи цяла нация. Няма как!