От рока до читалището - богатството на Борис

Може би повечето хора от квартал „Сухата река“ познават Борис: рок музикант и секретар на местното читалище. Преди 15 години влиза в читалищната дейност. И до днес не се е отказал. 

Казвате, че хората като вас, които работят в читалище - са луди. Защо? 

Борис Самаринов: „Да, обичам да казвам, че в някаква степен сме луди. Но пък, когато видиш резултатите, и си казваш – Заслужаваше си!“

В годините на прехода Борис свири в рок бандата „Иерихон“. Издали два албума. После пътищата на музикантите се разделили. Групата се разпаднала. 20 години по- късно - къде изчезнаха бунтарите от прехода?

Борис Самаринов: „Бунтари все още има. Все още бате Васко Кръпката е тук с нас. Прави музика, прави албуми. Един човек, който заслужава уважение... Мисля, че все още имаме и писатели, и хора художници, има ги. Истината е, че не се дава достатъчно гласност на добрите примери.“

Подуенското читалище се нарича „Васил Левски 1928“. Секретарят Борис му е направил сайт, фейсбук и ютюб канал… Преди пандемията – започнал да чете приказки на децата в детските градини от район „Подуяне“. Иска да ги запали по четеното.

Борис Самаринов: „Исках да съм по-близо до децата. Разбрах, че колкото по-рано се инвестира време и усилия в това да се покаже изкуството и културата на децата, толкова по- добре. И затова започнах да се занимавам с детско четене.“

Петокласникът Радослав Ехленов е негов приятел. Обича да чете „Дневникът на един Дръндьо“ и да играе народни танци. Всеки ден идва тук, за да помага на Борис и на читалището.

Радослав Ехленов: „Читалището преди той да дойде беше към разпад. Едва се държеше. Там, където сега е групата, където двете групи, мазето беше в отвратително състояние. Не беше ползвано от години. И самата сграда тука беше порутена, тя и още си е така за жалост. Но след като той дойде започнаха малко да се движат нещата.“  

Читалището все още има нужда от помощ. Борис и колегите му събрали свои средства за ремонт на залата за танци. Но силите не им стигнали за рушащия се покрив…Всеки, който работи тук знае колко трудна е била последната една година в пандемия. 

Борис Самаринов: „За културата и в частност за читалищата си беше трудна. Но аз смея да кажа, че ние с екипа, успяваме да се справяме по нашия си начин. И да правим инициативи, с които да бъдем близо до децата и до хората. До нашите приятели. До местната общност. Добавената стойност не идва от днес за утре като да асфалтираме една улица, резултатите идват след години. Обаче пък са истински!

Кое ви е най-трудно за понасяне?

Борис Самаринов: „Безразличието. Това да виждаш как на някой хора не им пука! Срещал съм много родители, които им казвам, че нещо, дори когато е безплатно, ще помогне за развитието на детето им, и той ме отминава с насмешка, ирония, агресия. Това. Да, то всъщност безразличието прераства в агресия. Това ми е тежко…“

Въпреки несгодите Борис нарича себе си човек, който работи в Министерството на щастието. Може би, защото децата от квартала го обичат. 

Борис Самаринов: „На мен лично това ми носи щастие и удовлетворение, когато виждам децата, които се занимават с изкуство, с култура, с книги и как успяват и как това ги прави щастливи….Един концерт. Стотици щастливи деца. Виждаш как децата идват. С всеки изминал ден, седмица, месец, стават по- добри. Свирят по- добре. Вдъхновяват се да правят нещо. Тогава е истинско.“         

И само тогава си струва… Борис от читалище „Васил Левски“. Знае, че е намерил своето богатство.

Автор - Анита Миланова, оператор: Станислав Златев