Германската писателка Анне Вебер ни връща във времето назад, в годините на Втората световна война. Тя прави това като пита дали наистина можем да проявим смелост в тежко време. А във виртуалния свят?

Тя е Анне, нейната героиня е Анет. Тя е германка, а Анет французойка, която спасява евреи по време на германската окупация. После подкрепя алжирските революционери, въстанали срещу нейните французи. Ане я описва като героиня, в стихове.

"Тя спасява еврейски деца с риск за своя собствен живот. Бих ли го направила аз? Бих могла да кажа „Да. Аз съм същата. И аз бих постъпила точно така.“ Само че не съм много сигурна дали ще мога. Можеш да кажеш подобно нещо, само ако се окажеш наистина в такава ситуация."

Анет жертва личния си живот, собствените си деца в името на борбата, на алжирската революция. Одобрявате ли? Че не става ясно от книгата.

Няма еднозначен отговор. Не съм го и търсила. Нейните политически пристрастия я поставят в ситуация да се отдели от семейството и децата. Но ако я бяха питали „Кое ти е по-мило: децата или идеалът?“, предполагам, щеше да избере децата. Но никой не я е питал. Решенията се вземат в конкретна ситуация. И много бързо трябва да решиш дали да се втурнеш към скривалището или да опиташ да спасяваш хора. Да останеш откъм безопасната страна, при децата си, или не. За жените изборът между семейството и висшия политически идеал е много по-труден, докато за мъжете е по-скоро нормално да оставят встрани семейния живот. Жената винаги ще я упрекнат, че е зарязала децата си. Ще я сравнят с кукувица, която снася яйца в чужди гнезда… Но самата Анет цял живот се упреква, че е причинила болка на децата и себе си.

В книгата използвате известното изречение, че революцията изяжда децата си. Винаги ли става така?

Не съм историк. Занимават ме отделни хора и съдби. А не обобщения. Но да, досега всички революции са изяждали децата си.

Имате ли лична причина да се заемете с Втората световна?

Да, разбира се. Няма как германка да няма нещо лично. В повечето от нашите семейства има баща или дядо нацист. В моя случай бяха двама дядовци. Но имам и един прадядо, който бил приятел с Валтер Бенямин и с други интелектуалци евреи. При поколението на дядо ми обаче има привърженици на нацистите, даже водачи. Като германка, родена след войната, израстваш с това. Не бих го нарекла чувство на вина. То е товар, с който си се родил. Казват ти: „Баща ти е бил масов убиец!“ Трябва да живееш с това. Нали ме разбирате?

Разбирам, да. Но този товар само на Вашето поколение ли тежи? Може ли следващите поколения забравят товара и да повторят грешките?

С времето нещата избледняват. Имам усещането, че в Германия са поизбледнели, без да са изчезнали. И продължават да избледняват. Ще дойде ден изцяло да бъдат забравени. Скоро някои хора могат да се окажат отново в капана на същите заблуди.

И в други Ваши книги се занимавате с историята? Тя повтаря ли се?

Историята не приключва в миналото. И миналото не свършва. То върви по своя път и стига до мен, до нас, в нашето съвремие. Ето например, във Франция, проблемите с имиграцията и хората от бившите френски колонии и техните наследници. Франция не признава официално тези проблеми и не прави нищо срещу тях.

Трябва ли да оценяваме критично великите хора в историята?

Не можем да раздаваме присъди според нашите представи и ценности. Поначало не можем да сме сигурни дали всичко, което знаем, е истина. Затова заглавието на моята книга е „Епос за една героиня“. По принцип литературният жанр се нарича „героичен епос“ - предполага мъжки род и войнственост. А тук става дума за жена. Но съм избягвала в самата книга да употребявам думата „героиня“, защото мисля, че в миналото с нея се е злоупотребявало много. Та не бива да съдим хората, които са живели преди нас. Нито пък да ги възвеличаваме и провъзгласяваме за герои. И те са си имали слабости и противоречия.

Днес имаме ли нужда от герои или героини? С нова дефиниция?

Трудно ще се намери нова дефиниция. Не знам как е в българския език, но в немския и френския думите за “герой” са силно натоварени. Още отекват в ушите ни злоупотребите от миналото, от националсоциализма в Германия. Но и от Съветския съюз – „герой на социалистическия труд“. По-скоро смятам, че ценност може да бъде гражданската смелост. Когато в ежедневието си видиш, че се случва зло, да се осмелиш да се намесиш, да се противопоставиш. Да спасиш. Или поне да опиташ.

Това не е ли по-трудно в ерата на социалните мрежи?

Да, във виртуалния свят гражданската смелост изобщо не се насърчава. В този свят не рискуваш нищо. Можеш да си останеш анонимен. Да си седиш на лаптопа или на смартфона и да се спотайваш зад екрана. Гражданската смелост е точно обратното. Тя е добродетел, която може да се прояви само в реалния свят.

Каква е ролята на литературата, на писателя в този свят?

Може би да насърчават съвестността спрямо езика. Да не се злоупотребява с думите. Ето например „изкуствен интелект“. Направо е престъпление да се използва това словосъчетание! „Интелект“! Ама той не може да се сведе само до формули, до числа. Не разбирам как за електронно-изчислителни устройства може да се използва термин, който означава толкова сложни човешки умения. Човешкият интелект съдържа способност за мислене, но и умение да изпитваш чувства. Използването на такива фрази кара хората да мислят, че компютрите могат да правят всичко, което можем и ние, само че по-добре. А това са пълни глупости!

Да, термините, които измисляме, преобразяват самата реалност….

Така е. Литературата има призвание да посочва злоупотребите и да настоява за истинската употреба на думите.