Анита Миланова ни среща с оперната певица Кристина Александрова. Тя е незряща и от няколко години работи като музикотерапевт с деца и младежи от Дневния център за хора с епилепсия в София.

Когато застане пред пианото и децата - вижда целия свят. И никой не подозира, че тя не вижда него.

Кристина Александрова: „За мен животът е едно предизвикателство… И всъщност предизвикателството на живота всеки ден ме мотивира и вдъхновява да се боря с него!“

Научила се да вижда света - както ние не можем. Знае колко трудно е да бъдеш различен. Затова помага на други. Там, където малцина отиват. При децата с епилепсия и други увреждания.

Кристина Александрова: „Търсиха музикален педагог, който да работи с децата, аз се съгласих, казах, че ще се опитам, всъщност и трябва да ви кажа, че опитвам и до днес."

Росица Богданова: „Бях много впечатлена от нея, от нейното настроение, самостоятелност в живота, подхода който има към децата, въобще към нас към колегите тука, един много жизнерадостен, весел, човек с чувство за хумор. Което според мен й помага и в работата.“

Кристина Александрова: „Тук се сблъсках с различни случаи, нали като вид увреждания, всеки е различен, трябва да се намери различен подход, понякога търсим подхода един към друг доста време, но го намираме. Щастлива съм, аз ги наричам деца, но реално, те много от тях са ми почти набори, нали в смисъл на моите години. Но да, деца, защото в много отношения, те са с чистотата на деца. Истината е, че аз се радвам, че успях, да намирам път към тях.“

Росица Богданова помощник- терапевт: „Дори има тука едно детенце, което успява вече дори с двете ръце да се отпусне на пианото да свири, помага им да заучават текстовете, нали под формата на песни.“

Като дете Кристина обичала да слуша класическа музика по радиото.

Но в годините се е налагало да оцелява като свири и пее в ресторанти. Да работи много неща за да стигне до мечтата си.

Кристина Александрова: „Пяла съм и по заведения, работила съм по участия и с народна музика, естрадна. Нали, така се е налагало.“

Кристина Александрова: „И си мечтаех един ден да мога да пея като оперните певици!“

На 13 със своето оперно пеене спечелила състезание в Брюксел. Пяла и на една сцена с Райна Кабаиванска. Приели я в Музикалната Академия, после в Софийски университет. Кристина искала да направи нещо повече. Да създаде фестивал за хора с увреждания и таланти.

И че не си сам. Кристина заедно с фондация „Старт“, със съдействието на БНТ и още съмишленици организирали фестивала „Надмощие на духа“.

Вярвате, че духа винаги има надмощие над материята?
Кристина Александрова: „Вярвам го, да. И много пъти съм виждала примери пред себе си за това нещо. Как хората въпреки проблемите си, въпреки трудностите успяват и всеки ден преодоляват трудностите си.“

Имала е много изпитания в живота. Загуби на близки. За малко да загуби гласът си. Трудно си намирала работа. Сблъсквала се с предразсъдъци на работодатели.

Днес се чувства добре в центъра за работа с деца. Понеже имат нужда от нея.

Кристина Александрова: „Чувството да знаеш, че си полезен е много хубаво. Наистина се чувствам много удовлетворена. Истината е, че тази работа с тези хора, много ме обогатява. Разбира се това няма как да е възможно без страхотния колектив, който стои зад мен.“

Мария Гергова : „Дори не си представяме екипът без Криси.“

Много хора едва ли подозират колко труден е истинският живот за нея.

Изпитанието на всяка стъпка от ежедневието, което ние приемаме за рутина.

Кристина Александрова: Преди един месец ми се наложи да сляза на Славейков, площад Славейков, и да тръгна в една посока, едно място, което много не знаех къде се намирам. И там не са много, даже мисля, че на трамвайната спирка няма много добре изразени тактилни пътеки, и там например направо си се озовах на платното без да разбера и по едно време чувам някакви коли преминават пред мен викам: „А! Какво става тука, бре!“ Замислям се аз, и една жена, вика, ама госпожо вика вие сте слязла от тротоара.“

Понякога я натъжава и друго. Грубостта между хората. Да са мили един към друг само по празници. Да не „виждат“ другия.

Кристина Александрова: „Когато хората не са толерантни едни към други. Даже истината е че и към мен се случвало, това ме е натъжавало, защото понякога човек и да иска, понякога не иска да те разбере. Има хора които не искат да те разберат. За съжаление има. Не искам да им бъда съдник!“

„Много хора не осъзнават, наистина не осъзнават, че са смъртни, че те са временно на тази земя. Че както те има, след половин час може да те няма. Както се случи с моя брат, той получи масивен инфаркт, половин час след като разговаряхме с него, той си отиде. Това ми беше примера за това, че човек трябва да цени всяка минута, секунда от живота си. Да е благодарен, че има тази привилегия, всеки ден да се събужда жив, доколкото може здрав, и да го живее този живот, така като че ли му е за последно, защото наистина не се знае.“