За буквите и хората

След дългия път това е наградата. Поклон пред буквите - строителните камъни на цивилизацията.

"Само в държави, които пишат с кирилица, има паметници за отделни букви. Това не е само български народ. Същото важи за Беларус и за Русия. Това го няма в латинския свят. Поне аз не знам подобен паметник”, казва Роланд Марти, почетен професор по славистика в университета на Саарбрюкен. "Западняците не се интересуват специално от кирилицата, а повече от езиците, които използват това писмо. Първото е езикът. За мен беше така. По-късно може би се интересуваш от историята на писмото и на писмеността."

За тази среща с историята Марти пристига в първата българска столица. С него са още деветима учени от цяла Европа, копнеещи да видят автентични надписи. Те участват в Международния форум за кирилицата. Плиска, Велики Преслав, Провадия, Крепча и уникалният музей “Двор на кирилицата” - това са храмовете на тяхната обща любов.

"В нашия университет нямаше преподаване на български”, спомня си Марти. "Случайно реших, че бих искал да отида в България, на летен семинар. Там директор беше Куйо Куев, голям специалист по стара българистика. Той ме покани на колоквиум по стара българистика. Това беше началото на моята научна кариера. От това време често пъти бях в България."

Според палеослависта Джорджо Дзифер кирилицата е едно от семиотичните доказателства, че славяните принадлежат на Европа.

"Все пак тя е била създадена в България, а глаголицата - в Константинопол и после в Моравия. Това са фундаментални части от общата ни европейската ни история и култура. Да видя надписите в Провадия и да бъда тук в Плиска е изумително преживяване. Надявам се да почерпя вдъхновение за бъдещите си изследвания. Чувствам се много, много щастлив”, казва Дзифер.

Буквите ни стоплят, усмихват, окриляват, разплакват. Силата им е безгранична. Но не всяка азбука докосва сърцето. Марти казва, че за хората, които имат навик с латиницата, азбуката не е нещо емоционално, а просто инструмент.

"Там, където се използва кирилицата, това е повече от инструмент”, допълва той. "Може би това е свързано с факта, че ние не знаем кой е изобретател на латиницата. Тъй като това не е било изобретение. Същото важи и за гръцкия алфабет. Там има традиции, а не се знае. В случая на кирилицата е ясно. Това не е бил Константин-Кирил, както знаем. Това се е случило в точно време, а не е бил един дълъг процес на развитие. Може би е заради това. Че е свързано с личност."

Дзифер поставя друга личност в центъра на работата си - Черноризец Храбър. Възхищавал му се, защото с малко думи казвал много. Обща черта на нашите предци. Когато не всеки може да пише, всяко послание носи още повече смисъл.

"Можете да откриете графити и стенни надписи по целия свят. Средновековните мъже и жени не са били твърде различни от нас. Азбуката е била нещо ново, нещо особено важно за тях. Те са имали нужда да изразяват идеи. Искали са да запазят спомена за нещо или просто да изразяват чувства и да рисуват. В онези времена не е имало хартия. Имало е пергамент, който е бил много скъп. Може би понякога са искали да оставят знаци. Може би са разсъждавали за вечността. Но понякога просто са искали да общуват в писмена форма и това е бил най-лесният начин."

А какво тогава е мястото на грамотността в съвременния свят? Трябва ли да знаем разликата между пълния и краткия член и да откриваме правилното място за всяка запетая? Или ни стига магията на Гугъл?

"В началото на кирилицата изобщо е нямало проблем с грамотността, тъй като повечето хора не са били грамотни. Те изобщо не са писали. Само една малка част - монасите. А сега, от 18-19 век е важно всеки един да може да пише. Аз бих казал, че дори в нашия дигитален век все повече и повече хора трябва да пишат”, вярва Марти. "Само че вече не е толкова важно, изглежда, да е правилно. Тъй като ние вече не трябва да се грижим за правилността. Това прави машината, нали, автоматичният коректор. Заради това. Защо трябва да знаеш, когато компютърът може да коригира всичко?"

С компютър или без професорът по славистика все пак не се притеснява, че кирилицата е заплашена от изчезване.

"Не ме е страх, че ще се загуби кирилицата в България или в Русия и Беларус. Разбира се, в бивша Югославия е друго нещо, тъй като там все по-малко и по-малко се използва кирилицата. Там има конкурент. В България поне засега няма конкурент."

За опазването на книжовното наследство обаче се иска нещо повече. Отдаденост и вяра в силата на буквите. А за тях няма граници.

"В моята работа идеята за традиция има важна роля. Но аз виждам традицията като нещо активно. Да изучим и опазим онова, което вече имаме, означава, че трябва да го разберем, осмислим и предадем. По този начин то става ново. България, кирилицата, славянските езици ще съществуват и след сто, двеста, петстотин години. Така че азбуката не е свързана единствено с миналото. Тя има много общо с настоящето и също така с бъдещето”, казва Дзифер. "Майчиният език на всеки един от нас е дълбоко свързан с нашата идентичност. Това, разбира се, не означава, че не трябва да учим други езици. Но опазвайки традициите си, ние се обогатяваме взаимно. Нито един човек не е остров. Нито една държава не е остров. Затова този вечен процес на обогатяване е част от живота ни."