Анархистът бай Сандо

Репортажът на Михаела Танева в "Панорама" разказва историята на 92-годишния убеден анархист и идеалист бай Сандо.

Бай Сандо: "Роден съм на първи август 1919 г., в село Косача, Радомирско. Там учих до второ отделение и тогава почина баща ми и нямаше кой да ме издържа вече."

Така започва историята на Александър Наков, деветдесет и пет годишен убеден анархист, идеалист от улица "Република". Започва да работи на десет години, за да помага на семейството си и детството му много бързо приключва. Няколко години по-късно, през 1936 в Испания избухва гражданската война и страстта на този бунт го впечатлява. Той припознава себе си в гневната испанска работническа класа.

Бай Сандо: "Допадна ми това, че революцията се водеше в името на някакво равенство, някакво движение против войната, против капитала, против тези, които експлоатират другите хора. Тая експлоатация най-много ме впечатли, че анархистите се борят против експлоатацията на човека от човека."

В България, във времето между двете световни войни, анархизмът е печелил все повече поддръжници. Търсели утеха в идеите за свобода, равенство, безвластие, справедливост и лична инициатива.

Бай Сандо: "Преди Девети единствено ние водехме пропаганда против фашизма и ако щеш и болшевизма и нас ни преследваха. Скроиха ни една конспирация, че ще сваляме правителството и ме осъдиха на десет години, и като непълнолетен ми намалиха на шест години и осем месеца."

Заради анархистките си убеждения е лежал в затворите на Кюстендил, София и Скопие. Бит, изтезаван, унижаван. Веднъж дори успял да избяга от затвора – оказал се между два огъня - от едната страна немците отстъпвали от Гърция, от другата - настъпвали болшевиките. И той заедно с други политически затворници - главно комунисти, побегнал към дома.

Бай Сандо: "Бе как ще се уплашиш. То направо получаваш някаква, как да кажа – адреналин го казват, за борба против тия насилници, властници, които са били тогава."

И продължил да вярва, че новото, по-справедливо време ще дойде, че по-добрият свят е възможен. И за кратко наистина му изглеждало така. 1944 г. Отечествения фронт прави преврат и застава начело на държавата. Бай Сандо се надява, че близките по идеология комунисти ще донесат желаното равенство между хората и ще върнат свободата на човеците. Но властта, макар и с различно лице, си остава власт.

Бай Сандо: "Болшевиките се погрижиха, като дойдоха на власт, да направят колкото се може повече концлагери и затвори. В Богданов дол, там беше страшилище от изтезания. Имаше трима души биячи. След като тия те пребият, направят те на парцал, имаше един, така наречен възпитател, почва да те съветва като че ти е брат. А бе подпиши една декларация, че ще сътрудничиш на правителството и при първа възможност ще те освободим. И много хора по този начин фалираха, подписаха се, отказаха се. Бе как ще подпишеш, аз това не мога да го направя никога. Така че устоях на този натиск в Богданов дол."

И наградата е Белене. През март 1950 г. триста души от Богданов дол са натоварени в конски вагони. Един от тях е той. И ако до сега боят и работата са мъчили най-много затворниците, в Белене идва ред на глада.

Бай Сандо: "Гладът беше най-страшен в Белене. Там нямаше нещо, което да не се яде, стига да имаш късмета да го срещнеш. Ние там оцеляхме в Белене благодарение на взаимопомощта, която съществуваше между нас. На когото и да му дойде храна, може и по толкова да ти се падне, но си го деляхме помежду си. Докато най-много хора измряха тия, които получаваха богати колети и които не споделяха с никого храната си. Така че удържахме благодарение на солидарността, взаимопомощта между нас."

На тридесет и четири години бай Сандо вече е изкарал пет години по лагерите. За това време е видял жена си и двете си деца един единствен път. Тогава синът му е бил в пелени. Разсмива се на въпроса ми: „Как се отчуваха децата ти”. „Да е жива майка им – тя ги отгледа сама” – отговаря той, и усмивката изчезва.

Бай Сандо: "На десети август петдесет и трета година излязох. Жена ми и децата ми живееха при баба ми. И отивам на дедо на двора, гледам при чешмата играят три деца. И разсъждавам – това е голямо, не е мойто. Онова е малко - и то не е мойто. Сигурно средното е Марин, моят син. Тръгнах към тях и като ме видяха децата, хванаха из махалата и толкоз."

Споделя, че днес всеки иска да стане богат, дори ако това е за сметка на други хора. Днес никой не се вълнува от личния избор и свободата. Убеден е, че думата „анархизъм” се свързва единствено с хаоса и уличните размирици на малки групи младежи, а идеалите са подменени. Питам се вярата ли дава сили на човека или само силните хора могат да вярват истински?

Бай Сандо: "Дейността и до днес не ми е престанала. В посока на анархизма съм работил и ще работя докато мърдам, както казват. Да се надяваме, че обществото ще проумее и ще прочете нещо повече за анархизма. Господството от човека над човека и експлоатацията на човек от човека трябва да отпаднат, но това може да стане само при една социална революция. Хляб и свобода. Това е основното."