Човек извън пътя – Иво Беров

Предаване: Панорама, 08.06.2018

В предаването
Части от предаването
Всички броеве

През 80-те донесенията на една съседка и тормоза на ДС за дълго го оставили без работа. През 90-те работил за националното радио, “Панорама“, Демокрация“. После лепил плочки, превеждал международни новини.

Човек от градския автобус с книга в ръка. Днес - своята собствена. За една тъжно-смешна България.

Иво Беров: Журналистът отива в литературата, когато го „избишкат“ от журналистиката. Това е битовият отговор. Но има по-дълбочинен. Не можеш да победиш лошите, като им правиш лошо. Това и Христос го е казал. Не можеш да ги победиш и като следваш тяхната лошотия и им подражаваш. За България това е доста висока цена, извънредно голяма и ето как се опазва човек чист: просто трябва да я плати!

Той винаги се е чувствал като човек „извън пътя“. И героите на книгата му са такива. От тези смешно-тъжните, които почти ги няма по новините. Като тези от репортажите му за „Панорама“ в началото на 90-те. Мечтатели за революция на опашка за салам по новия курс на долара.

Откъс от репортажа на „Панорама“ 1991-ра – съобщава как се сменя курсът на долара.

Но ето времената са други. И Иво Беров, жилав като тревичка край пътя, гледа днешния свят не като мрачен песимист, провален от прехода, а като човек убеден, че всъщност ние живеем на място, където всичко е постижимо. Където е препоръчително да имаш чувство за самоирония.

Иво Беров: Да приемеш истината, въпреки че тя не ти харесва, е много голямо достойнство, много голямо човешко усилие, освен това иска обществен и държавен опит. Нашият народ с цялото уважение, което му дължа, не е имал по-голям исторически период, когато той да има възможност да взима решения.
Нашата национална хитрост, изразена чрез нашите управляващи, е дай да видим от къде ще дойде келепира, ту от тук, ту от там. Затова са колебанията. Дръж европейските пари от едната страна, от другата, не става дума толкова за подкупи, колкото за грешни пари за невъзможни проекти. Всеки скубе откъдето може.
Ами вижте образоваността, този начин на поведение, културата. Изтънчеността в най-добрия смисъл на думата при нас се приема за нещо ненормално. Ако дойде при нас Макрон, който е изключително обаятелен човек, аз гледах речта му пред Американския конгрес, нещо изключително, историческо. Ако той беше премиер на България, щяха да го обявят за джендър. Той и Бойко Борисов биха го обвинили в лигавщина, щото и той обича да се прегръща и целува, но той е як, разбирате ли, и това така компенсира всички тия работи.

Харесва сентенцията, приписвана на римляните, че „никой не обича родината си, защото е велика, а защото е неговата си“. Но понякога се чувства като вид „вредител“, когото забелязват само когато пречи на другите.

Има няколко такива герои в книгата. Те обаче действат водени от мисълта, че „когато вредиш на вредните не си вреден, а полезен“.

Иво Беров: Харесват ми хората,които не са скалъпени,те са много малко.

БНТ: Срещате ли ги?

Иво Беров: Да, вие не сте съвсем скалъпена. Човек, като потърси, ще срещне и хора извън калъпа, те не са в мейнстрийма, не са в главното течение. Истинските герои не се показват. Тях човек трябва да ги издири и да ги намери. А иначе всички тези, които са пъхат напред, са фалшиви.

БНТ: Когато кривнеш встрани, можеш да си много сам, можеш и да си много свободен?

Иво Беров: Ти си едновременно сам и свободен. Но в днешния свят, може и във вчерашния да е било така, дори да си сам, си пълен с приятели. Които са в главата ти, измислени, измрели, бъдещи, всякакви, всякакви. Истинското щастие винаги е примесено с не знам колко процента хубава, щастлива тъга. Има такава щастлива тъга.

БНТ: Трудно ли е да излезеш извън общоприетото?

Иво Беров: То е неизбежно, когато общоприетото те гнети и ти досажда и когато виждаш неговата тегоба и безмислие. Иначе вътре е удобно. Влече те масата. Вървиш напред, напред, напред и точно стигнеш до нещо хубаво и трябва да умираш! До като тези, които са извън пътя, те още от началото знаят как да осмислят своите крачки. Те не вървят с масата и когато достигнат до онзи момент, неизбежния, не съжаляват толкова много, защото просто знаят, че ще дойде. Те знаят защо ще умрат,защото знаят за какво са живели.