Две истории за пробуждане

Две истории за пробуждане. За Стефан, който иска да стане социален работник.

Стефан Цвятков: „Защото искам да бъда полезен на хората с увреждания, от които съм и аз.”

И за трима приятели, които искат повече българи да четат книги в интернет.

Йовко Ламбрев: „Не спим, но сме се загубили и знанието е това, което може да ни върне обратно.”

Историите им са различни, пътищата – също. Габровецът Стефан учи „Социални дейности” в София. От малък се занимава с музика и сега в студентската квартира репетира с приятелите си Бона и Слави. Познава по себе си проблемите на незрящите. И иска да помага, както помогнали на него “Клубът на готините баби” и “Сила за живот”. Вече има идеи как.

Стефан Цвятков: „Да се осигури достатъчно достъпна среда, първото което е, и второто да има достатъчно литература на електронен носител. Тъй като голяма част не можем да четем по нормален начин и разчитаме изцяло на електронни източници, за да се подготвяме. Пишем си лекциите на лаптопи, записваме с диктофони, правим аудиозаписи, слушаме и така нататък.“

Стефан не познава Радомир, Йовко и Петър, но с тях за електронните книги ще се разберат. Тримата приятели от “Инициатива за свободни книги” дълго се чудили как да помогнат за народното пробуждане и накрая решили да превеждат чужди заглавия и да ги разпространяват безплатно в интернет. Избират такива, които не са превеждани досега. В момента тестват концепцията с една книга за Каталония.

Йовко Ламбрев: „Защо се заехме с това заглавие, от една страна, заради мой личен интерес, от друга страна твърде малко знаем... тук в България за самия процес. Тъй като много елемантарно понякога се представят някакви доста сериозни обществено-икономически процеси."

Петър Калпакчиев: „Книгите, към които ние сме се насочили са книги, които да запълнят този много шарен пъзел, в който живеем, това е пъзелът на обединена Европа. Нека обърнем и малко внимание и на хората, които са направили да е възможно да я има тази общност като Митеран, като Кол, като Аденауер, като Шуман. Така че това са нашите приоритети.”

Петър Калпакчиев: „Мисля, че не познаваме историята първо на самите себе си, а не познаваме историята, на света, в който ние живеем.”

Наистина много неща не знаем. Например, как се чувстат онези, които обикновено наричаме „хора с увреждания”. И които също мечтаят за работа и изява.

Стефан Цвятков: „Като цяло един незрящ човек е много трудно да се реализира като класически социален работник, да бъде мобилен, да ходи по адреси и един от основните проблеми на системата е, че при сегашните условия документацията е на хартиен носител, по-голяма част.“

Радомир, Йовко и Петър са успели рано, благодарение на таланта си, тук, в България. Но това не им стига. Ще похарчат собствени средства. Ще търсят помощ и съмишленици. Ще го направят, за да подкрепят знанието. За тях то е българската кауза.

Радомир Миланов: “Искаме да бъдем нещо като малко радио за безплатни книги, всеки ще има възможност да слуша, но всеки ще си реши дали да чува."

Стефан Цвятков: „Аз като цяло не искам много от живота, искам да си намеря една нормална работа, да имам жилище, да създам семейство в последствие. Не искам нищо кой знае какво, просто да живея нормално.”

Какво виждаш ти, което другите не виждат?

Стефан Цвятков: „Може би, потенциала на околните. Аз познавам много хора, които не си използват пълния потенциал, въпреки че им е дадено много и си губят времето.“

Радомир Миланов: „На 10 ноември 89 г. имахме възможност за една много хубава искра, 25 години ние я пропускаме, няма кой да ни събуди, ние вече не вярваме, че някой ще ни събуди, за това се будим сами. Основната концепция на нашия проект е всеки един да стане будител за самия себе си. За нас 1 ноември трябва да е всеки ден, не трябва да е само 1 ден в годината. И най-важното нещо е всеки един да приеме будителството, четенето, просвещението за своя собствена кауза.”

Петър Калпакчиев: „Аз не бих казал, че всички българи спят, има много българи, които градят, но може би остават в периферията, не те са най-важните за обществото, а на тях им се обръща малко внимание.”

Стефан Цвятков: „Пропускаме според мен – да обръщаме внимание на абстрактните неща, на духовното. Ежедневието ни е погълнало до такава степен, че нямаме време да се замислим какво правим? Защо го правим? Накъде сме тръгнали? Къде ще стигнем?"

Йовко Ламбрев: „Едно от нещата, което според мен е важно в бъдещето ни, в най-краткосрочното ни бъдеще е да помислим, да осъзнаем нуждата си от някакво ново възраждане, за да намерим себе си и да сложим акцента пак върху знанието. Това, което старите възрожденци всъщност са давали мило и драго да възпитат, да ограмотят, да изучат децата си на всяка цена дори и в чужбина, това се случва и днес между другото, макар и да не личи така. И хубаво е да се възползваме от него, т.е. да използваме резултата му.”

Утре, на Деня на будителите, ще се изговорят много думи. Повечето от тях ще се загубят в обичайната тържествена шумотевица. Но хората, които решават да рискуват, да направят нещо и да го подарят на другите, няма да ни будят с дълги речи, а с конкретни действия. С едно малко, лично пробуждане.

Йовко Ламбрев: „Предполагам и вие и въобще цялото общество живее някак с едно усещане, че нещо не е наред в държавата. И не държавата като институция, а държавата като хора, това, което сме ние като общност, като това усещане за нещо прекършено, дано не е гръбнакът, но идеята ни е да върнем акцента върху това, което ни е направило общество и това, което ни събира заедно, било то език, било то история, било то нашата част от този пейзаж на Европа, защото ние географски винаги сме били част от нея. Това, което ни събира заедно, е това, което искаме да сложим да тежи отново.”

Стефан Цвятков: „Това, което бих искал, е хората да станат малко по-духовни и да не са толкова погълнати от ежедневието си, да се замислят повече за нещата от живота и за това с какво биха могли да бъдат полезни на това общество.“

Петър Калпакчиев: “Моето послание към нашите зрители и по-точно към тази част, които са родители - да научат поколенията и след тях... да четат и на български.”

Радомир Миланов: „Ако имат възможност да подарят на свой близък книга.”

Йовко Ламбрев: „Да започнем да ценим отново грамотните и възпитаните хора. И те да имат своето място в това общество.”

От специален извод, като че ли няма нужда. Това бяха просто две истории за пробуждане.