Европейската политика е гротеска - проф. Ханс-Тийс Леман

Той казва, че театърът е политика. Но не защото ни обяснява актуалните скандали, а защото учи на съвместен живот. Така мисли професор Леман, един от най-големите театроведи на Германия, изследовател на Бертолд Брехт и почетен доктор на НБУ.

- Проф. Леман, все още ли вярвате, че светът е сцена?

Ханс-Тийс Леман: - От година на година все повече. Погледнете политиката! Вижте как обществото ни се забулва и крие истинската си същност, играейки постоянен театър. Всички играем роли, непрестанно! Все сме принудени да се представяме. Днес театърът е повече от сцена. А светът е театрална сцена повече от когато и да било.

- Днес повече от вчера.

Ханс-Тийс Леман: - Днес повече от вчера.

- Днешната театрална пиеса в Европа трагедия ли е или комедия?

Ханс-Тийс Леман: - Днес европейската политика ни представя гротеска. Ще използвам едно старо понятие: позор. Цяла Европа не може да предложи покрив на два милиона, които бягат от ужасна война. Това е позор.

- Този позор обаче го сътвори поколението на бейби-бумърите, революционерите от 1968-ма. Това логично ли е?

Ханс-Тийс Леман: - Разбира се, че не е. И ние от Запада участвахме в създаването на днешните конфликти. Много от терористите произлязоха от войната в Ирак или заради сътрудничеството на Запада с отвратителни режими като саудитския. А пък нашата младеж израсна с идеология, която проповядваше: „Първо – аз!“ Индивидуализмът, егоизмът - и те доведоха до днешното положение.

- Брехт, когото Вие особено цените, говореше за провала на учените. Кой се проваля днес?

Ханс-Тийс Леман: - Брехт не е имал предвид само учените. Визирате неговата пиеса „Животът на Галилей”, нали? Току-що написах анализ за нея. У Галилей Брехт вижда всички интелектуалци, които по онова време са мълчали - например за политическите процеси в Москва. Всъщност, това е пиеса за опортюнизма на социалистите по отношение на Сталин, което за Брехт е било проблем. Е, и учените се провалят. Но няма смисъл да сочим с пръст едного и да повтаряме: той се провали. Въпросът е какви правила на играта налагаме като общество.

- Може ли да се провали една идея? Брехт беше комунист. Може би не съсем типичен...

Ханс-Тийс Леман: - Определено не.

- Ама неговата идея провали ли се?

Ханс-Тийс Леман: - Труден въпрос: исторически, теоретически и политически. Аз отговарям така: комунизъм не е имало. Имаше комунистически режими в условия, неподходящи за комунизъм. Но и преди, и сега трябва да разчитаме на комуната, на общността, на солидарността между хората. Комунистическата идея още важи. Но естествено не в смисъла на ленинската партия и нейната политика. Компрометирана е не идеята, а действителността.

- А бунтарите от 68-а не се ли компрометираха? Вашето поколение.

Ханс-Тийс Леман: - Да, изложихме се и ние. Както и всички преди и след нас. Защо? Защото, изпълнени с идеализъм, вярвахме, че работим за социална справедливост. А всъщност модернизирахме капитализма. Но това не значи, че тогавашните ни представи бяха погрешни.

- При Шекспир и дори при Меки Ножът на Брехт театърът е масов. А днес е интелектуален, затваря се в тесни кръгове. Това лошо ли е?

Ханс-Тийс Леман: - Не е лошо. Да, театърът вече не е масова медиа. Такива са киното и преди всичко телевизията, интернет. Но това не е причина театърът да изчезне. Както не е изчезнала и поезията.

- Но в тесния си кръг театърът не може да предизвика революция. Не променя политиката и обществото.

Ханс-Тийс Леман: - И аз мисля като Вас. Но театърът не променя обществото директно, а индиректно.

- Достатъчно ли е да се промени само елитът? Не е ли необходимо театърът да отиде сред масите, за да промени и тях?

Ханс-Тийс Леман: - Хубаво би било. Но няма смисъл творците да се опитват да изпълняват очакванията на публиката. Тогава няма да постигнат абсолютно нищо.

- Медиите вредят ли на театъра? Трябва ли режисьорите да говорят по телевизията за Сирия, а не за постановките си?

Ханс-Тийс Леман: - Да, трябва да използваш популярността си, за да бъдеш политически активен. Но и самото изкуство се променя. Всяка нова медиа кара старите да задават въпроса за самите себе си. Когато се появява фотографията, живописта забелязва, че не само действителността може да се рисува. Фотографията води след себе си абстрактната живопис: представата за образ вече е друга. Когато се появява киното, театърът забелязва, че може да прави нещо различно: Живата ситуация! Контактът! Възможността за обратна връзка! Да говориш с публиката! Това е същността му.

- Значи телевизията е помогнала на театъра да намери душата си.

Ханс-Тийс Леман: - Хубаво казано. Не съм го мислил, но имате пълно право.

Театърът ни учи да се справяме със собствените грешки, казва професорът. Той харесва и малките, и големите театрални форми. Смущават го средните. Ако всяка вечер трябва да пълниш 800 места, неусетно угаждаш на масата. А трябва да се опълчиш!

- Последният ми въпрос наистина е много глупав.

Ханс-Тийс Леман: - Трудно мога да си го представя.

- За каква роля сте мечтали Вие самият? Излизате на сцената и играете – кого?

Ханс-Тийс Леман: - В идеалния случай бих играл Брехт. А ако го нямаше, щях да искам аз да съм Брехт.