Исабел Алиенде: Ако те е страх от нещо - направи го!

Тя живее в „Къщата на духовете”. На хълм до океана, в Сан Рафаел, Калифорния. Тук е пренесла любовта си, страданието, свободата и Чили. Исабел Алиенде цял живот е носила „Къщата на духовете” в себе си. Най-прочутият й роман, за който казва, че е спасил живота й.

Исабел Алиенде:

- Вторият ми съпруг - Уили, искаше да построи тази къща за мен според представата му за „Къщата на духовете” от книгата. Разговаря с архитекта и тя придоби много испански и чилийски вид. Аз живея в „Къщата на духовете”, но тя е и в мен, като спомените, като детството, които носим винаги със себе си.

В тази къща духовете и спомените са навсякъде. Исабел ги пази в стария шкаф със снимки, откъдето я гледа нейното семейство. Спомня си как започнала да пише писмо до умиращия си 100-годишен дядо в Чили, докато била в изгнание във Венецуела. Един ден това писмо я превърнало в писателка, но тя все още не го знаела. И пак тук върнала живота си отначало. Когато загубила дъщеря си Паула.

Катя Тодорова:

- Спомням си, че Вашата героиня от „Къщата на духовете” - Клара, казва на Алба, че талантът не е да се умре, а да се оцелее. Истина ли е това?

Исабел Алиенде:

- Да, лесно е да умреш. Често се изкушаваме от смъртта, когато сме в безизходица, преживяваме тежки кризи и смятаме, че смъртта е единственото решение. По-трудно е да оцелееш и да дадеш най-доброто от себе си при обстоятелствата, които те заобикалят. В книгата Алба е измъчвана, изнасилвана, но в затвора се явява духът на баба й, който казва: ”Не се оставяй да загинеш, животът е предизвикателство!” Вярвам в това – животът е предизвикателство!

Катя Тодорова:

- Имали ли сте момент в живота, когато сте си казвали - въпреки всичко ще оцелея?

Исабел Алиенде:

- След смъртта на дъщеря ми исках да умра. Нямаше защо да продължавам да живея. И тогава започнах да пиша книгата „Паула”. Когато я завърших си дадох сметка, че ще живея. И животът ми ще бъде добър и щастлив. Дъщеря ми ще живее в мен и това ще ме направи по-силна, няма да ме убие, да ме пречупи...

Исабел създава фондация  в помощ на деца и жени, претърпели насилие в  целия свят, след смъртта на дъщеря си Паула и след като завършва книгата в нейна памет.

Исабел Алиенде:

- Не исках да се докосвам до парите от тази книга и реших да почета паметта на дъщеря ми като ги вложа в нещо смислено. Чудех се как да го направя и реших да помагам на други хора, защото тя това праваше цял живот - помагаше на другите.

Катя Тодорова:

- Харесвате ли раздаващите се хора? Раздаващи своя талант, опит?

Исабел Алиенде:

- Притежаваме само онова, което можем да дадем. Ако притежавам истории, но не ги споделям, те не съществуват. Историите, които мога да публикувам и да дам на другите, са истинските истории. Тогава те стават истински. Ако имате пари и не ги споделяте - какъв е смисълът? Какво - да ги сложа под дюшека ли? Какъв е смисълът да притежаваш и да не споделяш? Споделеното носи щастие. Мен ме прави щастлива.

Исабел Алиенде иска да сподели виното и обяда, който е приготвила за  нас. Така си представя живота - споделен. Казва, че най-хубавата му подправка е хуморът.

Исабел Алиенде:

- Чувството за хумор може да ни измъкне от всякаква ситуация. Добре се отразява при правенето на любов, на всички видове взаимоотношения. И в най-тежката криза има хумор. Дълги години живях във Венецуела и едно от нещата, които най-много ми липсват е чувството за хумор. Винаги има място за шега, за заиграване с думите, за да стане смешно и прекрасно! Наистина ми липсва чувството за хумор на венецуелците.

Исабел се шегува и с кариерата си на журналист в миналото. Казва,че била ужасна.

Катя Тодорова:

- Вярно ли е, че поетът Пабло Неруда Ви е посъветвал да се откажете от журналистиката?

Исабел Алиенде:

- Да! Той ме смяташе за ужасен журналист!

Катя Тодорова:

- Защо?

Исабел Алиенде:

- Защото лъжех непрекъснато! Измислях си, вживявах се във всички истории. Той ми каза: ”Бъди писател и всички тези недостатъци от журналистиката ще се превърнат в достойнства, в литература. Защото иначе въображението ти отива на вятъра!

По-късно в книгите си преплита духовете на хора от историята и семейството си. Там може да бъде открит трагичният поет Пабло Неруда. Зловещият час, в който умира нейният чичо - президентът Салвадор Алиенде, след който идва диктатурата на Пиночет. Времето, в което от улиците на Чили започват да изчезват хора.

Катя Тодорова:

- Извинете за странния въпрос - искали ли сте някога да бъдете политик?

Исабел Алиенде:

- Не! Никога! Понякога ми задават този въпрос заради името ми и заради известността ми в Чили, но никога не съм била изкушавана. Политиката изобщо не ме привлича.

Катя Тодорова:

- Питам ви, защото ме интересува какво мислите за силата на властта?

Исабел Алиенде:

- Властта винаги ме е плашила. Във всички нейни проявления - властта на църквата, властта на бащата-насилник, на полицията, на правителството, всякакъв вид диктатура, особено военната. Страхувам се,  защото според мен властта обикновено се налага чрез страх и хората не смеят да се противопоставят именно поради страх. Плаша се макар да зная, че в света трябва да има някакъв ред, за да вървят нещата. Но мисля, че властта трябва да бъде контролирана.

Един ден в книгите на Исабел най-истинските герои ще бъдат победените. Понеже цял живот се е учила да разпознава смелите. Не я интересува триумфа на историческите фигури, интересува я силата на свободните.

Исабел Алиенде:

- Защото са много по-интересни. Малкият човек е интересен. Хората, които са изпитали страданието, които не са закриляни от мощтния чадър на властта, които не са защитени, не са в безопасност. Това са хората, които ме интересуват, защото те трябва да намерят огромна сила в себе си, за да оцелеят.

Катя Тодорова:

- Мислите ли, че този свят винаги ще се нуждае от бунтари, от хора с различно мислене?

Исабел Алиенде:

- Разбира се!

Катя Тодорова:

- От хора, поемащи риск?

Исабел Алиенде:

- Разбира се! Как се развива светът и цивилизацията? Благодарение на инакомислещите. Естествено, че са нужни хора бунтари, които не се вписват и имат критично мислене, хора, които не се съобразяват с установения обществен ред и не спират да задават въпроси. Това е палавникът в училище - детето, което задава въпроси, на които учителят не може да отговори. Това е детето, което ще тласне нещата напред!

Катя Тодорова:

- Но често наричат тези хора глупаци! Харесвате ли смели глупаци?

Исабел Алиенде:

- Разбира се. Кои са героите в моите книги? Аз не мога да пиша за обикновени разумни хора. При тях няма какво да се разкаже. Истории има около хора с различно мислене, които предизвикват установения ред, които преминават границата и поемат рискове. Ето там има сюжет!

Сега по света четат новата й книга - криминалето „Игра на изкормвач”. Наскоро ходила на  конгрес на писателите–криминолози. Там се срещнала със сладки бабки, които се обучавали не как да правят курабийки, а да убият ближния, без да ги разкрият. Шегува се, че цял живот е мечтала да напише еротичен роман.

Катя Тодорова:

- Наистина ли?

Исабел Алиенде:

- Да! Но вече съм твърде стара. Това бе една от мечтите ми, но трябва да почакам майка ми да се спомине, а тя все още е жива и е на 94! Няма да умре, тя е безсмъртна! Наистина съм твърде стара, вече съм забравила как става...

Днес Исабел живее в „Къщата на духовете” с втория си съпруг Уили. Понякога я навестяват тримата й внуци - децата на нейния син Николас. Казва, че със съпруга й още се харесват, както преди.

Исабел Алиенде:

- Изминаха толкова години, а аз все още го харесвам, нищо че е възрастен мъж. Когато погледна Уили не виждам стареца днес, виждам всички онези мъже, които е бил през живота си. Не съм го познавала, когато е бил много млад, не съм го познавала в детството му, но съм виждала детските му  снимки и когато го погледна, виждам детето, юношата, мъжа на 40. Виждам ги всичките...

На върха на световната си слава Исабел признава, че е покрита с „горди белези”. Не се е научила да се бори със страданието. Но знае, че любовта лекува всичко. И понякога, когато е сама, като всички се пита защо идваме на този свят.

Исабел Алиенде:

- Въпросът не е ЗАЩО, а КАК да изживеем живота си полезно и красиво?Независимо от страданията и обстоятелствата. Въпросът е как да изпълним живота си с радост, блясък, щедрост, широта. Не да се заровим в собственото си дребно съществуване, а да си отворим сърцата. Наскоро чух нещо, което споделям - ако те е страх от нещо, направи го! Тогава ще разбереш, че не е имало причина да се страхуваш. Не бягайте, давайте напред! Един ден ще разберете, че е лесно, смелостта винаги  си е струвала!