Истории от другия Батак

Този Батак го няма в учебниците. На десетки километри е, встрани от познатото величие на историята. Голяма част от хората в това село до Павликени са роми. Българите отдавна са малцинство, но от това се интересува само статистиката. Един разказ на Анита Миланова в "Панорама".

Йордан Спасов: „Българи – роми, роми - българи, все е едно.”

Сергей Сашев: „От ромите и българите нямаме никакви проблеми, заедно се подпомагаме. Даже скоро в пенсионерския клуб се записаха 5-6 човека от ромите, участват и те, ходят по екскурзии с музика, с песни. Изобщо селото е засега на ниво.”

Йордан Спасов: „Нашето село е миролюбиво, от двата рода бих казал нали, нямаме никакви дрязги, закачки, и да се почерпим няма тая стръв да се карат и да се бият.”

Юри Маринов: „Едно уважение, друго какво може да ни обедини. Нямаме какво да делим.”

Немотията е еднаква за всички. Сергей Сашев е човекът, който участва във всички битки на селото. Той е посредник на ромите в Батак от център „Амалипе“. Обяснява им какви права имат. Помага на ромите да си говорят и разбират с институциите. Съветва ги, насочва ги без значение от етноса.

Сергей Сашев: „Работя за общността. Има хора, които не си знаят правата за здравеопазване, скоро отворихме зъболекарски кабинет с помощта на кмета. Благодарим, че ни помогнаха, че ни протегнаха ръка, защото 25 години нямахме зъболекарски кабинет.“

С помощта на общината зъболекарският кабинет е ремонтиран и оборудван с нова техника. Една спечелена битка в трудните борби на ежедневието.

Сергей Сашев: „Занимаваме се с рози, овощни дръвчета, озеленяване също. Трябва човек да го има в кръвта, в сърцето, в душата. За да започнеш да гледаш едно растение, то е като човека. Трябва да се грижиш за него, да посадиш, после да пресаждаш, после да облагородиш, не става бързо.”

През лятото са земеделци, а през зимата - безработни. Признават, че децата ходят на училище и заради безплатния обяд. Училището всъщност е първата им спечелена битка. Преди години община Павликени обсъжда то да бъде затворено. Тогава всички въстават. Учители и родители организират селско събрание и събират над 400 подписа училището да остане. Впрочем там са само ромчета.

Шанай Нориев: „Ами да живеят нормален живот, да са финансово обезпечени, да си издържат децата, семействата. Да си ги пращат на училище и да си завършат 8 клас, според мен нали това е. Всеки един човек иска да има добро семейство, да си изучат децата.“

Много от семействата нямат и здравни осигуровки. Въпреки това очният лекар от Павликени, Петко прави основни прегледи в Батак и още три села. Изписани са рецепти за 100 броя очила – изплатили му ги, но от специално събрани дарения.

Петко Вътев: „И доста добре се приемат нещата от хората - просто чувстват се хора. Че им се обръща внимание, че достига до тях здравната помощ.”

Миглена е старши медицинска сестра от Бърза помощ в Павликени. Това е най-близкият град до Батак, а 1 линейка обслужва 25 населени места. Екипът им се състои от 14 души – повечето скоро ще се пенсионират. Говорят за себе си като за последните мохикани.

Анита Миланова: „Имали ли сте проблеми с жителите на село Батак?“

Миглена Миронова: „Не, не сме имали такива случаи. Напротив, даже те са едни от най-дисциплинираните пациенти, дори да са неосигурени, не протестират, не се карат с нас и дори примерно, ако сме закъснели някой път.”

Милчо Димов: „Последните години аз наблюдавам много хора от село Батак, те направиха много, за да подобрят живота си. Започнаха да учат след средно образование, започнаха да търсят работа, започнаха да създават работни места, да се интересуват от бизнес.”

Миглена Миронова: „Дори аз съм възхитена от това село, много са трудолюбиви хората, така уважителни са, докато в други села така малко по-остро са ни приемали. Това е нормално, това е социалната депресия, в която изпаднаха хората, безпаричието, безработица, която поражда една агресия.”

Безпаричието и безработицата не отчайват хората в Батак. Всеки помага на другия, въпреки че някои тъгуват в спомените и самотата.

Юри Маринов, пенсионер: „Все пак го подобряваме с нещо. Ама, не е както е по-рано било.”

Йордан Спасов, пенсионер: „Ами какво да ми липсва, нищо не ми липсва. Липсва ми, че съм сам. Само това.“

Сега Сергей се стяга за следващата битка. Иска да се направи и младежки клуб. Има съмишленици, търси средства. Освен земеделец Сергей е и хореограф. Учи децата на народни танци. Докато стане клубът, Сергей ги води в читалището. Създал е група за народни песни и танци. Българският фолклор отдавна е легнал на сърцето му, нищо че в малкия му кабинет има място и за международния ромски символ.

Сергей Сашев: „Повечето с народна музика се занимаваме тука, не искаме да загасва българското.”

Сергей Сашев: „Кой каквото има си казва. Ако има някой мъка, седне и го изслуша. Мечтаем селото да ни се възроди така, да се пооправи, да получи европейски стил, да бъде съвременно село.”

Тримата лекари често си мислят каква е най-тежката ни диагноза като общество. В малкото село всеки своя отговор.

Петко Вътев: „Липсата на държавници. Политици има достатъчно!”

Милчо Димов: „Най-тежката диагноза за нас като общество е мързелът. Трябва много да работим. Ама много да работим и то качествено да работим.”

Миглена Миронова: “Бездушието. Като диагноза го слагам. Бездушието, много хора са бездушни.”

Сергей Сашев: „Всеки ти обръща внимание, здравей-здрасти. Всеки, ако има нужда от нещо има кой да го изслуша. Има кой да обърне внимание на човека.”

Това са историите от другия Батак. Не са героични - обикновени разкази за оцеляване са, в които всички си помагат. Може би тази помощ е лекарството, което други села и градове не могат да намерят.