Сега има, но лекари няма.

Д-р Никола Христов: Мен никога не ми е тежало преглед на болни. Трудно ми е било, когато взема да му пиша рецепта. С неговите 200-220 лева пенсийка - мляко, вода, ток... И лекарства да си купи. Това най-много ми е тежало. Много от пациентите са пенсионери. Потребителска такса - 1 лев. Аз нямам право да ти вземам млякото за деня.

Доктор Христов практикува като невролог от 50 години. Рядко си почива. Всеки ден плува. Почти цял живот е работил в болницата в Павликени. Tук се лекуват пациенти от градчето и околните села. Предимно бедни и възрастни хора.

Д-р Никола Христов: Това е най-болезненото в нашето ежедневие, че болшинството от хората обедняха за сметка на много богати, които не си знаят парите. Дано в бъдеще избираме по-добри държавници. Вярвам, че нещата в последните години са по-добри. И се надявам, че ще се оправим. Бъдещето е пред вас.

Вероятно оптимизмът на доктора се дължи на радостта, че неговата внучка е наследила лекарската му професия. Тя също е невролог. Специализира в Швейцария, но иска да бъде лекар в България за разлика от мнозина други.

На д-р Христов му е мъчно, че толкова млади лекари напускат страната. В Павликени са останали предимно възрастни.

Д-р Никола Христов: Психологията на хората се променя. Ние от поколението, което бяхме навремето - работихме за чест и слава. На мен много ми е болно, защото независимо от всичко държавата влага пари, създава добри кадри и тия кадри се ползват от други хора. Може да е критично от моя страна, но след като си завършил в България, трябва да дадеш необходимото на това, което си получил.

Пациентите му никога не свършват. Търсят го за всичко. Знаят си и болестите, и болките.
Сестрите в болницата също са в пенсионна възраст. Ина Ангелова обаче е изключение.

Ина Ангелова: Наистина работим много, много часове. Работата е тежка и заплащането е под някакъв минимум. Ако ги сравняваме с чужбина - това, която чувам от колеги, просто е смешно. Повечето са пенсионери и идват и работят. А и няма кой по принцип. Ако всички колежки не идват на работа, болницата най-вероятно трябва да затвори. Защото нямаме по-млади кадри.

Пазят се в жегите. Цанка Давидова е благодарна за своите 82 години. Преживяла е много. И радости, и болки. Покрай болките се запознала с доктор Христов.

Цанка Давидова: На много хора е помагал. Много хора е върнал така от оня свят.

Цека Божкова: Когато имам нужда да ми помогне, той се е явявал. И е идвал да се погрижи. Защото това е най–важното. Да ми даде кураж.

Цека Божкова прекарала три исхемични инсулта, но никога не оставила радостта от живота – и работата в градинката отсреща. Сега е набрала фасул. Познава болницата, защото някога работила там като акушерка.

Цека Божкова: Министерство трябва да се погрижи да направи реформи. Да се погрижи за специалистите, защото ги губи. И по тоя начин и на болните. Много сме зле в България в здравеопазването.

Ина Ангелова: Понякога е много тежко. Имало е случаи, в които се прибирам вечер и уморена. Не е чисто физическа работата, но съм капнала. Нашите пациенти са по-възрастни обикновено и имат нужда дори от някаква усмивка, добра дума. За тях е може би по- важно от лечението.

Д-р Никола Христов: Най-много ми тежи, когато загубя даден пациент, защото, за жалост, не сме богове. Така или иначе природата си взима своето. Това е тежък момент в нашето ежедневие. Когато човек е направил, което може, и не е постигнал крайния резултат, тогава тежи. Особено, когато е починал сравнително млад човек. Хората в нашия район са много добри. Мен това, което най ме удовлетворява, болни, когато минат, обикновени хората, които минат, аз съм ги лекувал, но усмивката, погледъг - това ми стопля душата.

Когато за първи път дошъл в болницата, не знаел, че ще остане 50 години. Но ето го тук. Чака следващите си пациенти, а те чакат него.
Никога не си е представял друг живот. Само този - да бъде лекар в малкия град, където някой разчита на доктора.

Д-р Никола Христов: Мен никога не ми е тежало преглед на болни. Трудно ми е било, когато взема да му пиша рецепта. С неговите 200-220 лева пенсийка - мляко, вода, ток... И лекарства да си купи. Това най-много ми е тежало. Много от пациентите са пенсионери. Потребителска такса - 1 лев. Аз нямам право да ти вземам млякото за деня.

Доктор Христов практикува като невролог от 50 години. Рядко си почива. Всеки ден плува. Почти цял живот е работил в болницата в Павликени. Tук се лекуват пациенти от градчето и околните села. Предимно бедни и възрастни хора.

Д-р Никола Христов: Това е най-болезненото в нашето ежедневие, че болшинството от хората обедняха за сметка на много богати, които не си знаят парите. Дано в бъдеще избираме по-добри държавници. Вярвам, че нещата в последните години са по-добри. И се надявам, че ще се оправим. Бъдещето е пред вас.

Вероятно оптимизмът на доктора се дължи на радостта, че неговата внучка е наследила лекарската му професия. Тя също е невролог. Специализира в Швейцария, но иска да бъде лекар в България за разлика от мнозина други.

На д-р Христов му е мъчно, че толкова млади лекари напускат страната. В Павликени са останали предимно възрастни.

Д-р Никола Христов: Психологията на хората се променя. Ние от поколението, което бяхме навремето - работихме за чест и слава. На мен много ми е болно, защото независимо от всичко държавата влага пари, създава добри кадри и тия кадри се ползват от други хора. Може да е критично от моя страна, но след като си завършил в България, трябва да дадеш необходимото на това, което си получил.

Пациентите му никога не свършват. Търсят го за всичко. Знаят си и болестите, и болките.
Сестрите в болницата също са в пенсионна възраст. Ина Ангелова обаче е изключение.

Ина Ангелова: Наистина работим много, много часове. Работата е тежка и заплащането е под някакъв минимум. Ако ги сравняваме с чужбина - това, която чувам от колеги, просто е смешно. Повечето са пенсионери и идват и работят. А и няма кой по принцип. Ако всички колежки не идват на работа, болницата най-вероятно трябва да затвори. Защото нямаме по-млади кадри.

Пазят се в жегите. Цанка Давидова е благодарна за своите 82 години. Преживяла е много. И радости, и болки. Покрай болките се запознала с доктор Христов.

Цанка Давидова: На много хора е помагал. Много хора е върнал така от оня свят.

Цека Божкова: Когато имам нужда да ми помогне, той се е явявал. И е идвал да се погрижи. Защото това е най–важното. Да ми даде кураж.

Цека Божкова прекарала три исхемични инсулта, но никога не оставила радостта от живота – и работата в градинката отсреща. Сега е набрала фасул. Познава болницата, защото някога работила там като акушерка.

Цека Божкова: Министерство трябва да се погрижи да направи реформи. Да се погрижи за специалистите, защото ги губи. И по тоя начин и на болните. Много сме зле в България в здравеопазването.

Ина Ангелова: Понякога е много тежко. Имало е случаи, в които се прибирам вечер и уморена. Не е чисто физическа работата, но съм капнала. Нашите пациенти са по-възрастни обикновено и имат нужда дори от някаква усмивка, добра дума. За тях е може би по- важно от лечението.

Д-р Никола Христов: Най-много ми тежи, когато загубя даден пациент, защото, за жалост, не сме богове. Така или иначе природата си взима своето. Това е тежък момент в нашето ежедневие. Когато човек е направил, което може, и не е постигнал крайния резултат, тогава тежи. Особено, когато е починал сравнително млад човек. Хората в нашия район са много добри. Мен това, което най ме удовлетворява, болни, когато минат, обикновени хората, които минат, аз съм ги лекувал, но усмивката, погледъг - това ми стопля душата.

Когато за първи път дошъл в болницата, не знаел, че ще остане 50 години. Но ето го тук. Чака следващите си пациенти, а те чакат него.
Никога не си е представял друг живот. Само този - да бъде лекар в малкия град, където някой разчита на доктора.