Ивана по широкия свят - история за невъзможното

Правили са го много хора. Но не и като нея. От 9-годишна тя живее с болестта диабет. Но не дава да й личи. Нито да я съжаляват. Иска да се посвети на деца като нея. Понеже й тежи, че най-големият дефицит днес е да се живее храбро.

Ивана Лазарова: Диабетът е едно предизвикателство, което те прави куражлия, дава ти много. В крайна сметка докато сме тук, може би има защо. Трябва да правим най-доброто от това, което имаме и това, което сме в момента.

И ето я Ивана. Само с една раница на гърба. Започнала пътешествието си по пътя на пилигримите. Имало всичко. Страх, сълзи, неблагополучия, умора. Често се питала: къде е хукнала като дивачка.

Ще я разберат хората, които познават вкуса на свободата, след като са преодолели собствените си граници. Гледката от другата страна винаги е чудесна.

Ивана Лазарова: Аз досега винаги съм пътувала с много багаж. Дори за 2 дни Ивана помъква 2-3 куфара. Но наистина научих, че нямаме нужда от толкова много вещи. Истинските неща – те се преживяват. През цялото време си казвах: по-полека, не слушай толкова егото си, нещата ще се случат. Това, което трябва да се случи, ще се случи.

Така в тези 900 километра Ивана разбрала,че по-хубаво от марката на обувките е усещането да ги събуеш в прясно окосена трева. Да поделиш вечерята си с някого. Да поговориш с друг, който никога повече няма да видиш.

Ивана Лазарова: Мисля, че това е нещо, на което можем да се научим. Да нямаме страх, че това, което имаме, можем да го загубим, а просто да му се насладим. Да сме благодарни, че ни е дадено. Защото докога ,никой няма как да знае. Ние често разваляме хубавото със страхове.

Тя е от поколението млади хора, което може да живее навсякъде по света, но се чувства най-добре у дома. Не мисли, че да си българин е недостатък. Не обвинява демокрацията. Не дели хората. Тъгува често. Но не се страхува от това.

Като всички често зяпа в телефона си. И знае, че светът е болен от самота, а всъщност се нуждае от близост.

Ивана Лазарова: Да споделяме болката. Да не се изживяваме като супер-герои. Да знаем, че всичко е поправимо. Да си го припомняме. И да намираме сили в себе си, дори и в трудните мигове, да виждаме красотата около нас. Защото тя е навсякъде. Просто понякога на нас ни е много мъчно, мрачно и не можем да я видим. Но тя е тук.

Ивана си представя светът като място в което „предаваш нататък“.

Обича философията и историята. Даже ги изучава в Софийския университет. Никога не е спирала да работи и различни други неща, за да се справя сама. Мисли, че е щастливка, защото истинският философ знае как се мият чаши на студентска бригада зад океана. Знае кой е Еразъм, не само защото е спечелила стипендия с неговото име. Знае, че най-хубаво е да работиш нещо, в което намираш смисъл.

Ивана Лазарова: Да работа с други деца с диабет, минаващи по пътя, по който и аз. Да се посветя на това и да се занимавам на по-късен етап с психология. За да мога... Дори един човек да мотивирам. Мисля, че си заслужава. Не е задължително човек да извършва велики дела за да бъде добър пример. Защото в днешно време много често сме подтикнати да мислим, че животът това са пътуванията, само щастливите моменти. Обаче не е така. Всъщност най-ценното е човек да се научи да бъде смирен, да оценява това, което има. Дори тъжните мигове и трудностите. И да бъде благодарен. Защото винаги, винаги и в най-гадния миг, има нещо, заради което да си благодарен. Най-малкото заради това, че си жив.

Ивана няма да се загуби в мъглата. Тя знае пътя.