Годината започна с много речи. Празнични, политически, предизвикателни. Светът винаги се нуждае от малко тържественост за началото и края. Дори когато по средата в повечето случаи воюва помежду си.

Не зная дали заради отчаяната нужда от смисъл, но сме забравили огромното значение на думите. За това, в което ни превръщат. Удавени в комуникации, фалшиви герои и новини. Всичко прилича на гигантски план, в който пропагандата е по-силна от свободните гласове. Все по-лесно е да смачкаш някого. С думите, тъмната сила на мрежата или като го обезсмислиш. Не са нужни политически внушения. Даже хакери не са нужни. Нужна е безпределна свобода. Тази, за която всички мечтаем. Но и доброто, и злото се нуждаят от нея, за да стигнат до нас.

Сигурно сте се замисляли защо светът не помни нито една новогодишна реч, но всички обсъждат думите на Мерил Стрийп от церемонията на “Златните глобуси”. Там имаше нещо, което всички усетиха. Необичайно вълнение. Просто Мерил Стрийп предизвика „перфектната буря”.

„Когато инстинктът да унижаваш се моделира от човек с публична трибуна, от човек с власт, това се отразява на живота на всички, защото сякаш дава разрешение на останалите да се държат по същия начин. Неуважението предполага неуважение. Насилието поражда насилие. Когато силните използват позицията си за да тормозят всички останали, ние всички губим.”

Тези, които я критикуват, наричат думите й политически. В реч, където тя не назова нито веднъж Тръмп. Актрисата сподели, че никога няма да приеме подигравката на човекът с най-много власт към по-слаб човек. Репортерът с увреждания Серж Ковалески. Защити свободната журналистика. Без да има проблем да присъства във всяка медия, каза, че накрая все ще трябва да остане някой, който да защитава истината. Доскорошният й почитател Тръмп отвърна обичайно. С реплика в Туитър:

„Имаме нужда от принципна журналистика, която да държи сметка на властта, да я привиква на килимчето при всяка изцепка!”

Мерил Стрийп е една от най-надценените актриси в Холивуд. Не ме познава, но ме атакува на наградите „Златен глобус”.

В тази буря някои припомниха симпатиите на актрисата към Хилъри Клинтън. Поставиха под съмнение лицемерния Холивуд. Казаха и че живее в друг свят:

„Както веднъж ми каза моята приятелка - покойната принцеса Лея - вземи разбитото си сърце и го превърни в изкуство. Благодаря ви.”

Да, наистина светът е друг. Затичал се е към промяна, но не знае къде ще стигне. Човешката душа е последното, за което някой мисли. Политиците, родени сред страх и недоволство, тепърва ще го преобръщат.

Но животът се крепи на крехките неща. И няма значение от кой свят идваш, ако не умееш да разпознаеш смелостта и унижението. А пък и Мерил Стрийп едва ли знае, че в някои наши сайтове с нея се воюва като с враг на Путин, Тръмп и новият вселенски ред. Достатъчно е, че ние знаем и борбата не спира.

20 години след 10 януари у нас все още е по-лесно да простиш лъжата, но не и свободната воля на някого. Когато откажеш една награда, не знаеш „какво ще спечелиш”. Само народопсихолозите могат да тълкуват бурята, след като писателят Стефан Цанев отказа наградата „Златен век”. В България властта и наградите винаги са били горчива тема.

„Хората на изкуството са много самотни. Това малцина го съзнават. Някои хора са мислят, че когато някои са известни, когато им ръкопляскат, хората са много щастливи. Но те са много самотни. Защото са отдадени на една кауза, от която нямат никаква полза. Абсолютно никаква.

Напоследък все по-трудно чуваме думите си. Живеем като в гигантска компютърна игра. Гласовете се сливат в едно. Светът се гони из мрежата и историята, а всъщност отчаяно се нуждае от реален живот. От въздух, сняг, прегръдки. От хора, които вършат обикновени неща. От добри истории. Споделяне. От думите на мечтателите. От някой, който ще разцепи мрака. Поне за малко.

Автор: Катя Тодорова