Писателят срещу мнозинството – хърватката Дубравка Угрешич

Още в края на 80-те тя стана звездата на хърватската литература. Но Дубравка Угрешич не си мълчеше. Протестира срещу войната и патриотарщината, понесе обвинения в предателство, скара се с политиците и през 93-та смени Хърватия с Холандия.

Във Вашия сблъсък с балканските политици кой победи?

Всички загубиха. Това естествено се крие, така че да погледнем цифрите. Как изглеждаха бившите югославски републики преди войната и как изглеждат днес? Попаднах на впечатляващи данни: Преди 91-ва в Хърватия е имало 4 000 милиционери, а през 2014-та - 22 000. Да не говорим за доходите, за дълга… Задлъжнели сме стократно повече, отколкото преди войната.

Не се ли доверявате прекалено на бивша Югославия? Няма ли в нея някаква тайна причина за всичко онова, което се случи после?

Вижте, не съм голям специалист по държавите. Мога да говоря само от перспективата на една домакиня, и то не особено добра. Колко захар трябва да купи за месец, колко олио, колко ще ми струват крушките, и т.н. Е, Югославия беше едно много по-солидно домакинство, отколкото тези нови държави.

А казвали ли сте си: „аз съм бъдещият победител. Историята ще ме оправдае?”

Не, не. Мисля, че само хора, които не са наред с главата, се осмеляват да съдят за бъдещето. Но ние сме нормални хора. Живеем в нашето настояще и в нашето минало. За бъдещето трябва да бъдете пророк, а аз не съм такъв. Нито пък искам да бъда.

Каква е причината за всичко: омраза или обикновена глупост?

Не, не става дума за омраза. Ако 50 години не се мразеха, защо да се намразят изведнъж? Смятам, че просто става дума за пари.

Т.е. всичко е едни пари.

Да, пари. Макар че не беше напълно част от тази история, Югославия се разпадна заедно с Берлинската стена и комунистическия блок. Едни хора са знаели, че всичко отива по дяволите. И са си припомнили фантастичен урок – че комунистическото е ничие. Така че който пръв го докопа, си е за него. Войната послужи като димна завеса. Зад нея се крадеше много по-лесно, невидимо и бързо. Като питате за причината на войната, вижте резултатите. Какво ни говорят те?

Че всички загубиха.

Не! Резултатите показват, че едни хора буквално за една нощ се докопаха до това, което не е тяхно. Това бе наречено преход. И те получиха чуждото в замяна за уж проявения от тях патриотизъм. Няма по-лесен начин! Това си е една лотария! Милион години няма да имате такъв шанс - да получите всичко, само защото обичате родината. Така станаха всякакви чудеса: шофьори на камиони ставаха швейцарски мултимилионери и т.н.

Но защо народът не послуша Вас, а политиците?

Първо, защото народът не чете. Второ, дори и да чете, това не е важно. Важното е да си с мнозинството. Винаги е така.

Да бъдеш с мнозинството?

Да. Най-големият страх е страхът от изключване. Мисля, че точно затова се появи национализмът. Този страх, още от детската градина: ще си играят ли с теб? Повечето хора винаги вървят с мнозинството.

Значи – страх от изключване, страх от самота…

Страх, че сте социално изключени – че са ви обявили за враг, за вещица, за предател. Това никой не го иска. И затова, в замяна на социализацията, хората се съгласяват на всичко.

Тя от малка знае какво е да си различен. Майка й е българка. Бабата и дядото са във Варна. Но тя ги вижда чак 7-годишна, защото България и Титова Югославия враждуват, а малката Дубравка е по средата.

В най-ранното ми детство бях изключена. Момиченцата, с които си играех на нашата улица, постоянно ми подхвърляха, че съм „бугарица” и то с един особен тон – „бугарица, бугарица”. Децата винаги искат да бъдат като другите деца. Затова още като малка и по много болезнен начин разбрах, че съм „друга”. Но пък получих нещо фантастично: една разширена родина – не само Югославия, но и България. Още на първото си посещение в България за два месеца научих български. Всичко това ме е формирало. Още тогава съм била аутсайдер, по-различна…

Но и естествен дисидент…

Естествен дисидент, „бугарица”…

Вие напуснахте Балканите, отидохте на Запад и какво стана: и Западът се балканизира. Не е ли така?

А, да. Имам много хубава история в моя сборник „Американски фикционер”. Анекдотът е истински, аз само го доизмислих. Земетресение в Черна гора. И един черногорец от село обяснява на журналиста какво се е случило: “Изведнъж, както си вървя, всичко започва да се люшка! Аз бягам наляво, а епицентърът след мен, побягвам надясно – а епицентърът пак след мен…” Така и аз: нося си вируса на балканизма със себе си. А епицентърът  - все след мен.

Излиза, че наистина сме могъщи! Конспиролозите имат право: всяка балканска страна е най-важната в света…

Да, ние постоянно искаме да сме много важни с нещо. Хърватите са важни с това, че са измислили вратовръзката. Българите са измислили бацилус булгарикус за киселото мляко. А сърбите...

Може би Никола Тесла…

Е, тук има малък проблем и той е, че и хърватите си го искат. Но накрая излиза, че всички ние не сме готови да отделим средства дори и за една пейка, която да носи името на Никола Тесла. И тогава американците поеха нещата в свои ръце. Неотдавна в Ню Йорк видях какъв „Кът на Никола Тесла” са направили.

Нейните романи и есета носят заглавия, които говорят сами за себе си: “Музей на безусловното предателство”, “Министерство на болката” и нещо особено актуално – днес, “Култура на лъжата”.

Поне една лъжа разрушили ли сте с Вашите писания?

А, не. Мисля, че писателите са напълно безпомощни. Нямат никакъв импакт-фактор; не влияят. Да сме щастливи, че ни четат поне няколко души - и това е всичко.

Нима това не е Вашият страх от изключване?

Моят ли? Не, не. Изобщо не става дума за това. Говорим за реалности. Никога литературата не е имала по-малко влияние, отколкото днес. Тя е в постоянно състезание с другите медии – и тя е най-слабата медиа.

И все пак – какво може да направи тя?

Нищо не може да направи. Нито пък функцията й е да прави нещо. Изкуството е безполезно. То обаче съставлява духовния капитал на човечеството. Чисто индустриално, моята роля се описва като “контент провайдър”. Ама аз не съм “доставчик на съдържание”! Трябва да се борим срещу това. Днес ролята на писателите е единствено да запазят тази идея – че изкуството не е индустрия.