Роби на кого? Размислите на Торлака

Можете да го срещнете по търновската чаршия. Изглежда като човек който търпи на бой, любов и на уволнения. Има щуро детство при „пустиняците“ от Северозапада, трима сина и повече от три уволнения като местен журналист. Все стъпвал накриво. Така Торлака започнал да пише за живота на Северозапада. На местен диалект. Казал си, че ще разбие собствените си граници за свобода. Понеже животът е твърде кратък. Разказа на Катя Тодорова в "Панорама".

Стоян Николов-Торлака: „Ако не го направим ние сме на последния влак. Половината от нас ще избягат, другата половина естествения подбор ще ги прибере. Ние нямаме още много време."

Сега го залива мрежова и читателска любов. Не знаел, че се чувства като народа, който един ден ще го чете и ще се разпознава. Самотен отломък, който има нужда от съвсем малко, за да се стопли.

Стоян Николов-Торлака: „Единственото нещо, което не можем да отречем на българите е, че са способни да оцеляват повече и от едноклетъчните организми. Ние винаги си мислим, че сме на ръба, винаги си мислим, че по зле не може да става, а то става по-зле и ние продължаваме да оцеляваме.“

Разказва го от собствен опит. От името на тези, за които темата за свободата и робството свършва с местния селски дерибей и щастието да имаш 200 лева заплата и още 200 под масата.

Стоян Николов-Торлака: „Всяко населено място си има по един дерибей. Който държи заводите, цехчетата или каквото и да било за производство. Държи и заведенията. Държи и властта, пряко или посредством хора, на които плаща и си прави каквото поиска. Обаче държавните ни мъже и жени предпочитат да имат тия феодали по места, които им осигуряват гласове по избори, които могат да им свършат някакви неща, когато се наложи и през останалото време да си кротуват, а нещата да си вървят както вървят до сега. Заради това хората се чувстват изоставени от държавата, затова не и вярват, всеки гледа да спестява от данъци, да плюе по политиците на маса и накрая всеки се оправя самосиндикално, кой както може.Цялата държава гръмна около тези робства и съжителства дето изобщо не съществуват в учебниците. За да забравим две големи теми - доклада на Европейската комисия и това писмо на западните компании, които казват защо не може да се работи в България.”

Казва, че понякога се пита дали семейството му заслужава да търпи несгоди, заради неговото твърдоглавие. Но не участва там, където утре няма да може да си държи главата изправена.

Стоян Николов-Торлака: „Аз много пъти съм се колебал за напускането и стоенето в България. Хубаво, аз така или иначе съм решил, че няма да го направя, обаче не знам дали правя нещо хубаво за децата си като оставам тука?! Най-непоносимото е, че хората, които работят в медиите се съгласяват с тези неписани правила, които се налагат от олигарсите, които така или иначе държат почти всички медии в България. Има теми по които не трябва да се пише, има теми, които се преекспонират ,за да се наслагва чувство за безнадеждност, за лошотия, за параноя, за това как има и по зле от нас. Ние прекалено дълго живеем в някаква шизофрения и почваме да мислим, че това, което ни се случва, това е нормалното и го приемаме.”

Ако имаме силно правосъдие и медии, всичко се променя.

Стоян Николов-Торлака: „Вижте кои са героите на нашето време. Мутрите с джиповете и ланците и каките със силикона. Те са тези, които имат пари и са модел за подражание. Кой ще подражава на учителя си, който идва със сако на 25 години протрито на лактите? Няма. Но държавната политика е такава, че учителите, лекарите, хората, които трябва да са гръбнак на обществото, музейните работници, хората от читалищата, те са поставени в просто немислимо положение.“

Но понякога има слънчеви дни. Той живота така е направен. На Търновската чаршия, Торлака е разпознат от варненски туристи. Негови почитататели. Чели „Северозападен роман“ и даже си го разменяли. Карат го да пише още. Всъщност вече е написал продължение. Казва се „Автономията“. След няколко дни тръгва из Северозапада. Ще я представи първо пред неговите мили „пустиняци“.

Стоян Николов-Торлака:„Пише ми се за весели неща. Не ми се пише за нещата, които все повече ми се налага да пиша, защото живота около нас е такъв. Без да вкарвам в него политика, сарказъм и така нататък. Но така или иначе никой не си избира времето така ,че...“

Ще го направи. Обещал си  е да се върне в къщата на дядо си в село Говежда. В Северозапада. Да напълни къщата с деца и живот. Да седне под звездите .Да продължи да пише. Все на ръка, както до сега.