Тя и то - историята на една приемна майка

Иванка Карчева: „Аз самата имам увреждане от детска възраст, имам луксация. Поне като по-голяма вече виждах, че децата са жестоки. После като разбрах, че има опция да съм приемен родител и те ни разпитват какви деца искаме, дали мога да взема с увреждане и аз казах: „Да!"

Тя знае колко трудно е да си различен. Колко усилия трябват, за да си проправиш път. Иванка Карчева има двама големи синове. Отгледала ги е трудно, но с много любов. Сега е приемна майка на момченце с едностранна детска церебрална парализа.

Иванка Карчева: „Запълни ми се някаква емоционална празнина, вече децата са големи и това ми дойде много добре. По начало аз имам три сестри и бях най-голямата, аз ги отгледах. После децата ми, като че ли все трябва нещо, да се грижа за някого.“

Още помни първата им среща в София. Взела детето от Дом за деца.

Иванка Карчева: „Не знам как са живели там, в Дома. Повечето ги успиват и следобедите на едно тапицирано, то цяла стая, ги нахвърляха и ги гледаха като круши. Понеже всеки ден ходех, да се сприятеляваме, казва се напасване. Той не можеше да лази, е така по коремче, като гущерче, беше много страшно. Направо да ти скъса сърцето.“

Но оттогава минала година и половина. Ваня видяла първите му стъпки. Усмивката му, когато си играел с есенните листа. Сълзите от радост, когато за първи път видял куче. Заедно ходят на рехабилитации, плуване, гимнастика. Но тя му е дала най- важното: любов и смелост да върви напред.

Иванка Карчева: „Те дори в яслата - „Ама, много е сладичък“. И го глезотят. Има късмет детето. Чаровно е такова и се харесва лесно.“

Едно от стотиците деца с увреждания, които имат съдбата на ничии деца. Деца, които никой не иска. Но той има късмет.

Иванка Карчева: „Защото попадна сигурно при нас. В Дома беше любимец, при нас попадна, и на всички се харесва. И си мисля, че така ще му върви нататък. И мъча се да го науча да се оправя сам. Сега започна сам да си обува едни чехлички.“

За семейството на Ваня помогнала фондация „За нашите деца“. При тях се е научила да бъде приемен родител. Днес чува детето, за което се грижи, да я нарича „мамо“.

Иванка Карчева: „Сега просто започна да ми вика „мама“ и го оставих да ми вика, не исках да свиква, ако го осиновят да има хиляда майки. Но го оставям, значи има нужда. И не знам, така ми се плаче, понякога като каже. Или сутрин „чао мама“, после тича да го взема. Синовете ми ги знае като батковци - „Бако, бако“. Най- щастлив е като отидат да го вземат с колата. Или другият като дойде с буса и той се пъчи отпред в буса.“

Заедно ходят до Витоша, на Дунав. Ловят риба. Другата седмица ще празнуват рождения ден на малкия. Забавляват се, макар че често им е много тежко.

Иванка Карчева: „Трудно е с транспорта градския. Сега едни зелени трамваи пуснаха, и той много ги обича и решавам за една спирка само да се повозим и така, за негово удоволствие, и вратите се затварят. И двата пъти ми се случват да ми се затварят преди да сляза. Просто е много трудно, придвижването за инвалиди. Не само и за мен, и за него, и за всички. Не можеш да качиш и количка, пък и колело, всичко е отвратително.“

Иванка Карчева: „Бях в Англия, повече в Бирмингам. Бях в Париж, там инвалидите си щъкат наравно със здравите хора. Там всички, кой всякакво помощно средство, проходилки, даже едни колички с акумулатори, навсякъде си щъкат. Тука няма да видите такива хора. Много рядко, само с канадки или бастуни. Няма да видите почти никъде с инвалидна количка. В метрото един, два пъти съм виждала. И всички гледат като изкопаеми.“

Ваня се е научила да не се отчайва. Знае, че винаги има изход. От месеци следи и протестите на майки на деца с увреждания.

Иванка Карчева: „Ооо! С тях съм, абсолютно съм с тях. Значи тия родители като починат, тия деца ще си умрат след тях. Няма къде. Те стоят затворени. Който има дете с увреждания, цялото семейство страда. Там баби, дядовци, всички са включени. Майка, баща, всеки се редува да го води на рехабилитации. Трябва да има и къде денем да си оставят децата, да си развличат самите деца, както в другите държави. Излизат с лигавниците, болни, разхождат си ги, изчакват си ги да пресекат цяла групичка. Съвсем друго е в другите държави. Но тука, никой за никого не мисли. Така е по-лесно“

Много неща са трудни за понасяне. Особено раздялата с любим човек. Някой ден Иванка сигурно ще се раздели с момчето, което сега я нарича „мамо“.

Иванка Карчева: „Не знам какво ще стане, просто не знам. И си говорим с децата, че сигурно ще тръгнем след него. Те и без това искат да напускат България.“

Какво мислите, че би било най-добро за него, за вбъдеще?

Иванка Карчева: “Най-добро, е да не е в България според мен. Едно, че не му се учи и трябва да се труди. На мен също не ми е лесно и аз самата не съм здрава. И всички болни хора, ние се напъваме, да работим. Така че и него това ще го очаква! Не мисля, че тука нещо ще се промени. Не мисля, че нещо по-добро ще стане.“

Може би, когато болните се грижат за болни, ти се струва, че няма надежда. Избягала е. Скрила се. За разлика от Иванка, която винаги се бори докрай.