Въпроси за живот и смърт - драматургът Израел Хоровиц

Г-н Хоровиц, съгласен ли сте с Шекспир, че светът е сцена? Или това е просто една измислена метафора?

Как бих могъл да не се съглася с Шекспир? В театъра грабваме живота и му придаваме смисъл, чрез пиесата. После обаче излизаме навън и се сблъскваме с истинския свят. И разбираме, че в него не можем да намерим смисъл. Той е като илюзия.

Може би Шекспир загатва, че изкуството е по-истинско от живота. Че животът е илюзия, а не изкуството.

Животът със сигурност не може да бъде схванат. Докато сцената може. Била е реалност за Шекспир, реалност е и за мен.

След 70 пиеси и толкова много сценарии! Може би търсите някаква тайна.

Големият късмет в живота е да знаеш кой си. Да станеш сутрин и да знаеш какво искаш. С мнозина не е така. Мечтаят за едно, а правят съвсем друго. Сигурен съм, че Шекспир се е забавлявал много.

Сигурен ли сте? Може пък да е било точно обратното.

Напълно! Убеден съм, че е обичал да пише и играе на сцена. И затова е станал толкова добър. Голям късмет в живота е да знаеш кой си.

А защо Вие започнахте да пишете – от болка или от удоволствие?

Творецът се ражда от страдащото дете. Не мисля, че някой с щастливо детство има нужда да пише. С писането бягаш от живота. Аз преживях 2 ужасни години. Бях болен от рак и претърпях няколко операции. Но през цялото време пишех. И всяка сутрин ракът изчезваше заедно с проблемите. Беше прекрасно бягство, не отричане или самозаблуда. Там нямаше рак, нямаше Тръмп, нямаше ги световните проблеми.

• Странно, при Шекспир писането идва от удоволствието, при Вас - от страдащото дете. Толкова различно...

Рекордът е негов. Пиесата „Опашката“ не слиза 39 години от афиша на Бродуей. Неговите думи произнасят Ал Пачино и Робърт де Ниро във филми като „Съншайн“ и „Автора! Автора!“

Имах трудно детство. Баща ми беше нещастен и доста агресивен човек. Аз четях и на 17 написах пиеса. Тя, разбира се, разказваше за баща и син, като накрая синът убива бащата. Днес ме кара да се усмихвам. Но тогава ми показа къде да сложа страданията, тревогите и кошмарите си. Никой не каза, че пиесата е добра. Само че е пиеса. И си казах: „Аз съм драматург. Знам кой съм“. С писането можех да дам облекчение на хората и отговорност към публиката. Беше повече от „вижте ме, вижте ме“. По-щедро беше.

• Дали не търсехте духовен баща? И по-късно го намерихте в Самюел Бекет.

Имаш баща по съдба - и баща по избор. В моя живот липсваше баща, който да ме въведе и научи. И го намерих в Бекет, Торнтън Уайлдър, Артър Милър…

В Йожен Йонеско.

Какво научихте от личността, не от автора Самюел Бекет? Показа ли Ви той дали абсурдът има значение?

Той бе тотално различен. Аз търсех баща, не учител по писане. Бекет имаше изключителен интегритет. Никога не би написал телевизионна реклама, ситком или подобни. Никога не се отклони от това да бъде себе си. Тук аз със сигурност се провалих. Но той поне ми показа, че може. Беше уникален в това да знае кой е.

Защо всеки голям американски писател, Вие включително, намира истинското си лице във Франция?

Може би е от храната. Хм, французите харесват американците. Ето Ви добра комбинация: красотата на Париж и френското гостоприемство към писатели и художници. Като започвах, научих, че в 300-милионна Америка има само 13 драматурзи, които си изкарват хляба с писане. 13!

Само толкова?

Само 13! Точка! Май днес са 30, но толкоз. А французите уважават творците повече от бизнесмените. Докато в Америка успехът в бизнеса е всичко.

Пиесата „Моята скъпа лейди“ е любовното ми обяснение към Франция, каза Хоровиц. Има и филмова версия.

И с тази пиеса открих, че пиша за бащи и синове, за собствения си баща.

Той хареса постановката на българския Народен театър. В ролите: Мария Стефанова, Михаил Билалов и Емануела Шкодрева.

Мисля, че публиката тук е по-добра от тази в Америка.

• Защо?

Той признава грешките си дори в миналото – като скандала с жените, обвинили го в сексуални посегателства със задна дата.

Гледаме случки отпреди 20 години и казваме, че от днешна гледна точка са били грешни. Така е с расата, ще стане и с пола. Явно трябва време.

Виждате ли конкуренция във Фейсбук? Дали там не е театърът на бъдещето?

От няколко години спрях с Фейсбук“. Пречеше ми на писането. И как е възможно да имаш 5 000 приятели? Да, хората играят роли. Да, за тях Фейсбук е писане. Но няма да бъде новият театър.

Дали театърът, най-преходното нещо, ще се окаже най-стабилното?

Да! Там всичко е естествено. Две деца се заиграват и започва театър. Спомням си как моите деца скачаха в едно езеро и викаха: „Виж, аз съм този или онзи велик спортист.“ И бяха! Театърът грабва живота, забавя го и го спира, за да разкаже история с начало, среда и край. В живота има само един въпрос: „Защо сме живи?“ Сериозният писател все си го задава. И се пита от какво има нужда публиката: не какво иска, а от какво се нуждае. Понякога трябва да дадеш на хората не това, което искат, а това, от което имат нужда. Огромна отговорност!

Т.е. ако най-важният въпрос е защо съм жив, то Вашият отговор е: да пиша…

Да.

Това стига ли Ви?

Е, да прибавим семейството и приятелите. Трябва да имаш любов. Не мога да съществувам само в света, който съм създал. Трябва да живея и в истинския свят. В него правим най-страшните си грешки. Ако напиша слаба пиеса, тя се забравя. А в истинския свят грешките не се забравят лесно. Това поне го знам.