"Завръщане" - филм за художника Станислав Памукчиев

Станислав Памукчиев е роден на 09.05.1953 г. в София. Завършва "Стенопис". Професор в катедра „Рисуване” на Националната художествена академия от 2000 г. Има 20 самостоятелни изложби в България, Румъния, Германия, Австрия, Унгария, участия в представителни експозиции на съвременно българско изкуство в Париж, Виена, Милано, Кан, Стокхолм, Цюрих и др. Първа награда от Международния конкурс за млади живописци "София '85", Голямата награда от Международното триенале на живописта "София '96", наградата „Златно перо“ - годишна награда за култура през 2002 г., „Захари Зограф“ - национална награда за живопис през 2003 г., Голямата награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора” на СБХ през 2016 г. Негови творби са собственост на държавни и частни галерии в Европа и Америка.

"Не вярвам, че нещо наистина важно би могло да бъде нарисувано", твърди едно върховно божество от нашумял фентъзи роман. И отказва да приеме конкретна форма дори пред свръхестествените си събратя от силите на Мрака и Светлината. Художникът Станислав Памукчиев е обсебен от мисълта да нарисува наистина важното. Той не е фентъзи герой, само защото наистина съществува. На 63 години е. Работи в ателие мансарда в една високо щръкнала кооперация в Павлово. "В разместените отдавна цигли на покрива понякога духа витошки фьон", разправя Станислав. Тогава става страшно и художникът изпада в продуктивен транс. Ако не е вярно, е добре казано... Че транс-състоянията му са необходими обаче, няма съмнение. Защото, както се разбра, наистина важното трудно се показва дори пред посветените.

"Бях момче на 15 години, когато видях "Завръщането на блудния син" на Рембранд в Ермитажа. Тази картина повлия на целия ми живот."

Така говори днес Станислав Памукчиев. У него живее истинска страст към завръщането. Той има специално място сред художниците, които започнаха пътя си през 80-те години. Станислав рисува старци, несретници, уморени артисти, самотници. Причисляват работите му към социални категории. Не че персонажите му нямат социален силует. Те са дрипави и кльощави - такава е външната им опаковка. Дори голите му тела са лишени от порозовелите аксесоари на тази тематика. Телата му са просто съдрани от голота, разсъблечени от всичко външно.

Остро, драматично, болезнено, неговите фигури постепенно се превръщат в знаци и минават от конкретно-исторически в митологично-библейски измерения. Такива са първите му завръщания във времето, от което сме напуснати. "Къде е класовият оптимизъм? От какво ви е страх, др. Памукчиев?!", пита видна изкуствоведка при задължителните в ония години обсъждания на изложби. 30-годишният автор тогава е показал вкопчени в борба човек и животно в една черна испанска живопис а ла Гоя. От какво може да го е страх един млад човек в една щастлива реалност, каквато официално се водеше държавният социализъм?

"Тогава вярвах в Сартр, Бекет, Юнеско и екзистенциализма. Противен ми беше образът на художника с фишу, лула и барета. Това е непреживян комплекс от сянката на Монмартр или от пловдивската бохема. Поколението ми беше междинно - хем ритнато, хем погалено. В художествения климат отклоненията от генералната линия се усещаха много повече. Аз бях алергичен към социалното изкуство, аполитичен, външните трусове ме интересуваха само заради промяната на хората в духовен план", обяснява Станислав Памукчиев и насочва всичките си усилия като автор към разгадаване на човешкото битие.

Иначе в реалния живот той е "досаден" отличник и учителски любимец, печели с лекота конкурси и награди, веднага става преподавател във Велико Търново, а после и в Художествената академия, още на първата младежка изложба НХГ купува негова картина. Драми няма. В работата си обаче този отличник упорства да се държи като блуден син и все търси пропиляната духовност.

Е, наистина не е зле да духа вятърът в циглите на Памукчиевото ателие. Това си е природна сила - трябва да общуваш с нея, ако искаш "да надскочиш светското и да откриеш голямото митично време". Последното е цитат от културолога Мирча Елиаде. Това е един от любимите автори на Станислав Памукчиев заедно с Юнг и дзен-будистите. При това те са му влияли толкова силно през годините, че реално са променили изразните му средства като художник. Такива примери за искрена, органична връзка между словесно и пластично са изключително редки. Източната философия нахлува в неговото творчество в началото на 90-те. И се появяват аскетични платна, чиито пространства са условно-абстрактни, носят особена енергия и вещественост и говорят изискано - с лаконичен език. Ако по-рано светлината и мракът са се блъскали в творбите му, тук се събират в цяло, неможещи едно без друго.

"Това са психологически пейзажи, в които времето е спряло. Винаги съм бил сдържано цветен, но постепенно съвсем се отказах от сетивния пир като реакция срещу консуматорските нагласи на съвременния човек".

Зад тези учени думи стоят преживявания, които наравно с Рембранд са оформяли естетиката на художника. При пътуване във Вилнюс попада на старо имение, което комунистическата власт използва като хранилище за всичката религиозна утвар и дървена скулптура, събрани от този католически регион. 100 Ангели от Благовещението, 50 фигури на Христос в пустинята, цели стени с разпятия - като музей за духовност... И стар дънер-пейка, издълбан от допира на човешки тела.

"Тия срещи ми отвориха по друг начин сетивата за устойчивите ценности и за времето. Животът днес е толкова динамичен, че човешкото усещане за начало и край се стеснява. Нямаме ритуали, не общуваме с мъртвите. Забравяме кои сме. Как да говоря за нещата, които отсъстват? Как да внуша присъствие на отсъстващото?"

Станислав се опитва. Под циглите на ателието му в последните години стават странни за един живописец неща. От пепел, пръст, въглен и мрежи той натрупва, стърже, отмива, обгаря... самите материали стават символи. Раждат се обекти - картини с прости имена. Цедила-люлки, политнали към небето на четири върви, куки и черпаци, малки вързопчета, издути пана от черна горска земя. Те те мамят да ги пипнеш, а после бягат към древността. Нарекъл ги е "Реликти". И ги обяснява така:

"Изкуството на модерното време постепенно ни превръща във Вавилон. Всички крещим на различни езици и никой никого не разбира. Мечтая си за по-глобална ценностна ориентация. Затова ми е тая страст към връщането и към първичното. Ако върна лентата и за тебе, и за мене, има надежда, че някъде назад може да се срещнем."