Ангелът на милосърдието

От дворцова дама до медицинска сестра, Юлия Вревская остава като "Руската роза в България"

Ангелът на милосърдието
За продукцията

Документален филм
България, 2020, 60

Сценарий: Аделина Радева
Режисьор: Борис Радев
Оператор: Румен Ганев
Асистент режисьор: Александра Докова
Участват: Стефан Цанев, проф. Пламен Митев, Западно и Средноевропейски митрополит Антоний и др.
В ролята на баронеса Юлия Вревска - Никол Бойчева

От дворцова дама до медицинска сестра, Юлия Врeвская остава като "Руската роза в България"

В документална драма - с игрална възстановка на историята, "Ангелът на милосърдието" разказва за баронеса Юлия Вревская (1838-1878) - народен герой на Русия и България.

*Филмът е финансиран от община Бяла, "в чест на предстояща "180-годишнина от рождението" на легендарната героиня през... 2021, която обаче не съвпада с рождената й година в руската история (1838) и вече трябва да е била отбелязана през 2018.

В памет на Юлия Вревская: Община Бяла дава 20 000 лв. за документален филм - "Ангела на милосърдието"

През Руско-турската война рано овдовялата руска баронеса Юлия Вревская продава имуществото си и влага всичките си средства в организирането на доброволчески санитарен отряд, който заминава да помага във във военнополевите болници на фронта - първо в Румъния, после - в България. Вревская помага на всички ранени и безпомощни и не се страхува от смъртта, която сякаш я чака. Пез януари 1878, заразена с тиф, Вревская умира в българския град Бяла, един ден преди да навърши 40 години и мнозина откриват в съдбата й прилика с героинята от романа "В навечерието" на Тургенев. На Вревская са посветени стихове, романи, картини, филми. Тя е легендарният "Ангел на милосърдието", останал символно като "Руската роза в България".

В историята на Русия

В Лубня, Полтавска губерния, в семейството на генерал-лейтенант от битката при Бородино - Пьотр Евдокимович Варпавховски, се ражда дъщеря - Юлия, на 24 /или 25/ януари 1838 година. Семейството постоянно пътува и юношеството на девойката преминава в Ставропол, където се запознава с бъдещия си съпруг - барон Иполит Александрович Вревский, също генерал-лейтентат, със славно мъжество - три пъти награждаван със златно оръжие "За храброст", за когото казвали, че "Силата му е равна на четири конни дивизии". 16-годишната Юлия и 44-годишният Вревский се венчават през 1857, но бракът им е кратък. Вревский заминавана за бойни действия във Владикавказ и на 20 август 1858, тежко ранен, умира. След смъртта му император Александър ІІ кани съпругата му за придворна на императрица Мария Александровна, но дворцовият живот не е по вкуса на баронеса Вревская, въпреки че присъствието й е високо оценено във висшето общество - не само с красота и обноски, но и нравствено -с доброта, приветливост, съчувствие и искреност. Нейни почитатели и приятели, с които си кореспондира, са Виктор Юго и Иван Сергеевич Тургенев.

По това време руското общество се вълнува от угнетеното положение на южните славяни от турците. Славянският въпрос се изостря особено в годините след 1870 - избухва Априлското въстание в България и Сръбско-черногорско-турската война. Събитията на Балканите се следят с с внимание в Русия. Критичната обстановка води до формирането на доброволни отряди. В един от тях се записва и баронеса Юлия Вревская, която продава имението си и с парите създава санитарен отряд от 22-ма лекари и медицински сестри. В този спасителен корпус Юлия не е водач, а милосърдна сестра, наравно с другите, след специален курс на обучение. От Париж за Вревская пристига писмо от Тургенев: "Моето най-искрено съчувствие ще Ви съпътства във Вашето тежко страстване". Тургенев сякаш предсказва съдбата на Юлия Петровна в романа си "В навечерието", публикуван през 1860. След 17 години години Вревская в голяма степен повтаря съдбата на литературната героиня Елена Стахова.
Службата на фронта за баронесата започва през юни 1877. Целият медицински отряд заминава на война, първо в 45-та военнополева болница в Яш, Румъния. Работата е денонощна - сестрите превързват ранени, раздават лекарства, хранят неподвижните, помагат в операционните. Свикнала на разкош, Вревская не се оплаква от неудобствата. Императрицата я зове обратно у дома, защото й липсва, предложена е дори за орден, но придворната отговорила: "Ние сме тук, за да помагаме, а не да получаваме ордени" и останала.

След четири месеца на фронта се полага 2-месечен отпуск, но вместо това Юлия заминава за България, където не достигат сестри и често е забялязвана в огъня на самото бойно поле да оказва първа помощ на ранените. Не се страхувала да влиза дори при болните от тиф. На 5 януари 1878 самата тя се заразява и след няколко дни в безсъзнание издъхва в България, недоживяла един ден до 40-годишнината си. Споменава се, че е искала да бъде погребана в Сергиева пустиня под Петербург, при близките й, но съдбата я оставя в двора на църквата в град Бяла. На погребението й присъстват само ранените, които е лекувала.
В памет на Юлия Вревская, в град Бяла има паметник и улица, която носи нейното име.

*Златна Романова