Не зная дали ви се е случвало... да ви стане жал за Ботев.
Всички да говорят за него, а той толкова самотен сред всички да изглежда.

Да ви стане тъжно, когато видите как го честват управници, сричащи речи, в които няма нищо от душата на поета. Когато го съзрете в татуиран бицепс или върху крак с джапанка посред лято.

Когато чуете да му славят делото на „патриотични сбирки“ между две кюфтета, ракии и пиянски вик: „Да живее България“.

Или когато някой от модерния инфлуенсър-свят изохка, че „не го разбира“.

Един ден, някой с чувствителна душа трябва да направи филм за последните часове на Ботев. За безмилостно хлопнатите врати на онези, които дошъл да освобождава.

Да разберем тази тъга. Тази самота. И там да видим истинското му величие.

Фалшът и без това вече ни е превзел като буренясало гробище. Отдавна не разпознаваме истинските герои. Те не крещят и понякога умират самотни.

Превзела ни е съвременна интернет болест. Да си смел отдалече. Да си умен с някоя чужда мисъл.

Все се питаме - къде са добрите хора? Къде са храбрите? Къде са?!
Ами тука са - ама и на тях често им хлопват вратата под носа. Или се правят, че не ги забелязват. Така действа силата на посредствеността.

По-добре да върнем душата на Ботев, като го четем понякога на децата. Те ще разберат. Може би не веднага и не всичко.

Или просто си спомним онези няколко реда, изпратени до жена му Венета.
Те са на жив човек, а не на портрет от стената: “ Ако умра, то знай, че после Отечеството съм обичал най-много тебе.“

Автор: Катя Тодорова
Оператор: Михаил Врабчев