Цигуларят и виенската меланхолия – Райнер Хонек

Ще го видите  с цигулката на новогодишните концерти - концертмайстор Райнер Хонек, звезда на Виенската филхармония. Вече 40 години работи с най-великите диригенти и музиканти в света.

Всеки път трябва да се опитваме да дадем най-доброто. Да опитваме отново и отново. Ако не се стремим повече – това е краят.

Все още ли сте омагьосан от музиката, която свирите? Или с опита магията изчезва?

Добър въпрос. Колкото по- възрастен ставам, толкова повече оценявам, когато изпълненията, в които мога или трябва да участвам, притежават качеството. Така започвам наистина да разбирам колко красива е музиката. Ако не се чувствам комфортно с диригента или с оркестъра, музиката, която съм свирил добре с добър диригент, вече не ми се струва толкова красива. С добър екип „Вълшебната флейта“ е невероятно произведение. Но ако екипът не е на ниво, трудно се понася.

Цигулката може би е най- трудният инструмент. Чувствали ли сте се поробен от това малко парче дърво?

Това наистина е труден за усвояване инструмент. Трябва да вложите всичко, цялата си енергия и отдаденост, докато не излезе красив резултат. Не съм се чувствал поробен, защото винаги съм искал да ставам по- добър. За такива като мен казват „твърде тесни специалисти“. Мога само да свиря на цигулка. Е, по-късно започнах и малко да дирижирам, за разнообразие.

Освен това се занимава и със соло изяви, камерна музика, преподаване. „Не можеш да почиваш на лаврите си“, казва Хонек. „И трябва да предадеш своя опит на младите“.

Ама искат ли младите музиканти днес да работят упорите, всеотдайно? Защото азиатските музиканти имат изключителна техника.

В Европа все още имаме предимство: традиция, върху която надграждаме, особено във Виена. Много от азиатските музиканти, и не само те, са физически и технически много талантливи. Но музиката не е само техника – тя е стил, традиция. Да, за младите днес е трудно. Мамят ги толкова много възможности! Моите родители не бяха богати, дори бяхме бедни. Нямаше друго в моето детство: свириш на цигулката и може би малко футбол. Нямахме дори телевизор.

Наистина ли?

Да. Баща ми беше строг и мъдър. Даде всичко необходимо, за да изуча музиката най-добре. Днес е различно. Трудно да мотивираш младите.

Представете си, че заставате пред едно дете. И какво му казвате? „Ще работиш много. Няма да имаш свободно време. И пак няма гаранция, че ще станеш съвършен музикант.“

Да, и това е голямо предизвикателство, особено за родителите – колко натиск да упражнят. Но най- важното е да научим детето, че ежедневното упражнение е важно, както миенето на зъби – рутина. Ако успеем да го постигнем, е основа за успех в бъдеше. На 12, 13 детето трябва само да поеме отговорност, родителите вече не могат да помагат. Но през първите 6-7 години трябва да има нежен натиск. А Азия родителите често прекаляват с натиска. Ако обаче съчетаеш натиска с подкрепа, изграждаш стабилна основа. Дори и детето да не стане музикант, времето не е загубено, защото музиката помага в много други области.

Как ще опишете душата на Вашия Страдивариус?

Тембърът на моята цигулка има два регистъра. Долният е много мек и плътен, а горният – светъл и богат на обертонове. Всяка цигулка е различна, включително всеки Страдивариус. Всяка! Моята е наричана „Чакона“. Не знам дали е мит, но казват, че била собственост на Йозеф Йоахим, известен цигулар, дирижирал го е Брамс.

Описвате я като меланхолична дама.

Да, може да се каже. Освен това и малко капризна в горния регистър.

Владеете ли я напълно?

Да, разбира се. Ако не звучи добре, вината е винаги моя.

В България Ви води концерт с пианистката Пламена Мангова. Във Виена е Албена Данаилова, също концертмайстор на Виенската филхармония. Как оценявате българския музикален талант?

Имате изключителни артисти. При струнните инструменти например- Албена, както и други чудесни цигулари. Имате и пианисти като Пламена – чудесна, изключително висока класа. И, разбира се, певците, известни, с традиция. Никога няма да забравя изпълненията с големи български певци във Виенска опера. Работя вече 40 години в операта и съм виждал всичко. Трябва да има наистина добра школа тук, особено при струнните инструменти.

А има ли нещо уникално виенско в духа на музиката?

Истинският, първичен виенски манталитет е пропит от меланхолия. Чуваме я в народните песни: там винаги се говори за смъртта – „ще отидем в рая, а може би не“. Шуберт е изразил това чудесно. Все тази тъга; дори в радостта има нещо тъжно. Това уникално чувство май го има само във Виена. Дори във валсовете на Йозеф Шраус, който, за разлика от брат си Йохан, пише невероятно тъжни валсове.

Откъде идва то? От Дунава? От града? От историята?

Може би от смесицата на култури, от различните влияния. Може би бохемците са допринесли. Бащата на Шуберт също е от Бохемия.

И Моцарт става популярен в Прага.

Да, така е. Чувстваме се близки с чехите.

Как би изглеждал Моцарт в ерата на социалните мрежи?

Честно казано, изобщо не съм в крак със социалните мрежи. Нямам дори Facebook. Никога не съм започвал. Затова и не знам. Но чувствам, че въпреки всичко Моцарт ще остане вечен и не може да бъде унищожен.

Да си класически музикант днес е послание. Но какво?

Казват, че музиката обединява културите и аз вярвам в това. Когато музицирате заедно, няма как да се биете. В друг случай не бихте оценили чужденеца. Но ето, свирите заедно! Колкото повече, толкова по-малко проблеми. Защото нещо става на друго ниво и създава общи емоции- тъга, или щастие. Всъщност това е музиката.

Но Вие сте свирили в Мариинския театър в Русия, с Валерий Гергиев. Сега има война. Как се чувствате?

Това е най-тъжното чувство: че няма изход, дори в изкуството. Уважаваме Валерий Гергиев като музикант, но няма надежда за скорошно решение, което да ни позволи отново да бъдем заедно. Причината е в политиката. Като музикант бих искал с удоволствие отново да свиря с него, но ние свирим публично, за хората. Имам чувството, че това няма никога повече да се случи.

Никога?

Никога. Така мисля. Дори и всичко да приключи утре, споменът ще остане завинаги.